Винс Флин - В името на честта

Тръгна към другия край на помещението, като ръмжеше и псуваше сподавено. Когато стигна до стоманената врата, издумка няколко пъти с бастуна си по нея, а после въведе шифъра за отваряне на електронната ключалка.

Рап погледна Неш и размърда устни, сякаш казваше: „Какво те прихваща, по дяволите?“

Неш не си даде труд да отговори. Беше прекалено ядосан на Хърли, за да се занимава с Рап.

След малко доктор Люис дойде при тях и вратата на стаичката за разпити отново беше заключена. На никого не му се седеше. Рап и Хърли застанаха срещу Люис, а Маслик продължи да наблюдава мониторите. Неш остана в другия ъгъл, все още сърдит заради упрека.

— Казвай направо — каза Хърли на психиатъра.

Люис понечи да заговори, но замълча, сякаш се колебаеше откъде да започне. Прокара пръсти през къдравата си руса коса и каза:

— Класическо нарцистично разстройство.

— Само това ли?

— Не, доста по-сложно е. — Люис се поколеба, сетне попита: — Познаваш ли родителите му?

— Да.

— Баща му не му е обръщал много внимание.

— Никой не от нас не се е радвал на много бащински грижи. Така беше едно време.

Люис кимна с разбиране. Втренчи се изпитателно в Хърли със сините си очи.

— Били сте заедно в разузнаването, нали?

— Да.

— Значи е имал доста по-малко време за семейството от един средностатистически баща.

— Предполагам.

— Майка му резервиран човек ли беше?

— Мардж. — Хърли се загледа някъде в стената, сякаш се опитваше да възстанови някой далечен спомен. — Не беше от най-лъчезарните.

— Не е била много грижовна, така ли?

— Колкото това бюро.

Люис кимна:

— Разбирам. Адамс има прекомерно чувство за собствена значимост и патологичен стремеж към себедоказване. Другата страна на медала е, че самоуважението му е много крехко. Освен това му липсва съчувствие към околните, което го прави добър експлоататор. Той живее с чувството, че е уникален… и може да бъде разбран само от гениални хора. Ще сътрудничи само на такива, които смята за достатъчно надарени, а от друга страна, се нуждае техният истински талант да разсее подсъзнателната му несигурност.

— Мъченически комплекс? Мисли си, че другите постоянно го прецакват, и има нужда да се оплаче на всекиго за това.

— Често наблюдавано явление. Когато срещне някого като Мич например… — Люис махна към Рап — … човек със силна воля, независим, целенасочен, пестелив на похвали, човек, доказал качествата си в своята област, Адамс вижда в него враг, който трябва да бъде унищожен. Такива типове често стават юристи. Така се чувстват по-умни от другите хора и могат да използват знанията си, за да унижават онези, които не признават въображаемия им талант.

Хърли се опита да си припомни някои от семейните излети, на които бяха ходили преди четирийсет години със стария си приятел и колега. Марк побесняваше, когато синът му започнеше да се цупи, ако нещо не станеше, както той иска.

— Склонност към самоубийство?

— Не… абсурд. Прекалено е самовлюбен. Може да симулира или да заплашва, че ще се самоубие, но със сигурност няма да го направи.

— Нещо друго?

— Попита за теб.

— Знае ли, че съм тук? — изненада се Хърли.

— Не, няма представа, че си замесен. Твърди, че ти ще разбереш какво става.

Хърли се намръщи.

— Да разбера ли? Откъде му хрумна, че от всички хора точно аз ще разбера постъпките му?

— Не бих разчитал особено на това. Както вече казах, той е прекалено самомнителен. Много е трудно за човек с такова разстройство да поеме отговорност за действията си. Все ще намери някакво оправдание. — Люис погледна Рап и добави: — Бои се до смърт от Мич, защото знае, че нищо, което каже, не може да промени мисленето му. Колкото до тебе… — обърна се пак към Хърли и сви рамене — … надява се на съчувствие от стар семеен приятел.

Това ново развитие на нещата беше тежък удар за Хърли. На Рап не му доставяше удоволствие да гледа как старият му приятел се мъчи по такъв начин, затова докосна ръката му и каза:

— Остави на мен да се погрижа.

— Не. — Хърли поклати глава и се изпъчи, доколкото му позволяваше товарът на седемдесет и осемте му години. — Трябва да го направя аз.

Тед Уайт стана от леглото и взе купчината дрехи от стола в ъгъла. През пролуките на щорите влизаше сивкава утринна светлина. Той стисна вързопа, погледна жена си през рамо и тръгна да се изнизва на пръсти от стаята. Излезе, дръпна леко вратата и тя се затвори с тихо изщракване. Вече в безопасност по средата на коридора, Уайт си пое въздух. Изчака малко, за да се увери, че жена му няма да се разбуди, и влезе в стаята на Хейдън.