Винс Флин: В името на честта

— Гледай — весело възкликна Карим. — Затова никога няма да спечелят тази война. Повтарям ти го от години.

— Какво имаш предвид? — попита Хаким, повече раздразнен, отколкото заинтересуван.

Приближи се до телевизора и видя мъж около двайсетте. Образът изведнъж се смени и показаха снимка на усмихната жена с малко момиченце.

— Имал среща с нея на обяд — обясни Карим. — Работи в Националния резерв. Или по-скоро „работил е“ — добави, като се изкиска. — Закъснял за срещата с повече от трийсет минути. Майката и дъщерята загинали при експлозията. Той оцелял.

— Защо толкова се радваш?

— Самоубил се е — изсмя се Карим. — Можеш ли да си представиш? Толкова са слаби.

Карим извади бележника си. Задраска предишното число и със самодоволна усмивка написа новото.

— А пък ми правиш забележка какво чета — уморено измърмори Хаким.

Карим беше твърде разсеян и не чу добре. Затвори бележника и погледна приятеля си:

— Моля?

— Мислиш ли, че имам Бин Абдула ще одобри как се радваш на чуждата болка?

— Ще ми благодари, че съм убил още един неверник — небрежно отговори Карим.

Твърде уморен, за да влиза в още един разпален спор с може би най-инатливия човек, когото познаваше, Хаким се престори, че не е чул, и тръгна по късото коридорче към топлото легло, като се надяваше на дълъг и спокоен сън.

Мич Рап погледна спокойната, гладка езерна повърхност под лъчите на оранжевото слънце, което започваше да се издига над дърветата на източния бряг. Покрай брега все още имаше облачета мъгла, но вътрешността на езерото беше чиста. Иззад близкото полуостровче се чуваше бръмченето на извънбордов двигател — рибар бързаше към любимото си място за сутрешен риболов. Рап идваше тук често след убийството на жена си. Винаги го изпълваха смесени чувства — от една страна, си спомняше за добрите моменти, прекарани заедно с нея, от друга, по-ясно осъзнаваше жестоката реалност.

Спомняше си старата си къща в Чесапийк, където се бяха влюбили, и нейния роден дом в Уисконсин. Докато тя беше жива, ги бе посетил само няколко пъти. Сега, след смъртта й, никога нямаше да стъпи там. Беше отишъл веднъж до Чикаго да се извини на родителите и братята й. Боеше се до смърт от този разговор, но знаеше, че няма да успокои съвестта си, ако не го направи. Рап не я беше убил, но той бе малоумният егоист, който я завлече в този отвратителен малък свят, където много често в суматохата загиват невинни.

Докато гледаше спокойната вода на езерото, си представяше как тя и братята й са грабвали ските още от ранна утрин. Мислеше си за онези семейни снимки, закачени по грубите дъсчени стени на уютната им дървена къщичка в планината. Ана като малка, с дълги, тънки крака като еленче, се спуска като истинска скиорка, стъпила на две дъски. Със златист тен и лунички около нослето. Тези удивителни зелени очи още му се явяваха нощем. Никога не беше виждал нещо по-красиво и бе готов да се обзаложи на всичко, което имаше, че никога няма да види. След няколко години скръб реши, че би било глупаво да мисли другояче. На два пъти се опита да започне нови връзки, но все още не я беше прежалил, затова опитите му бяха обречени на провал.

Скърцането на панти привлече вниманието му и Рап погледна към главната постройка. Етаж и половина, три големи спални горе и веранда, която обкръжаваше три от стените й отвън. Десетсантиметровата външна обшивка беше боядисана в бяло, а рамките на прозорците и вратите бяха в тон със зелените плочки на покрива. Собственикът излезе на терасата, като се мъчеше да закопчае ципа на камуфлажното си яке. След кратко усилие успя и тръгна към Рап, като се подпираше с бастуна си. Това беше Стан Хърли, седемдесет и осем годишен бивш служител на ЦРУ. Официално беше пенсионер от деветнайсет години, но неофициално още вършеше работа. Този сприхав дъртак бе обучавал Рап през първите няколко години след дипломирането му от Университета на Сиракюз. Младежът неведнъж се беше питал дали старият негодник не се опитва да го убие. По-голямата част от обучението му бе преминало тук, на брега на езерото Ана.

Рап беше един вид експеримент. Всички тайни агенти на ЦРУ се обучаваха в учебната база на Управлението край Уилямсбърг, Вирджиния, известна като „Фермата“. Няколко ветерани от Ленгли обаче усетиха промяната в политическите ветрове и решиха, че трябва да действат скрито от хиените в Капитолия. Тогава Хърли напусна ЦРУ и установи лагера си тук, на около час път южно от Вашингтон. Рап не знаеше колко като него са преминали това обучение, но предполагаше, че преди той да дойде в онова горещо, влажно лято преди повече от двайсет години, Хърли е сдъвкал и изплюл още трима новобранци. Знаеше, защото старецът ги наричаше Идиот едно, Идиот две и Идиот три. Разправяше неща от рода: „Два дни се мъчих, докато науча Идиот три да прави това като хората, а той за малко да се убие.“