Винс Флин: В името на честта

Нещо конкретно ли бе причинило разминаването им, или това беше естествено следствие от събитията? Хаким търсеше отговора цяла седмица. Дали когато се бяха разделили в планините на Пакистан преди близо година? Дали южноамериканската джунгла бе изпила мозъка на най-добрия му приятел, или се беше случило много по-рано? Както повечето приятелства от детинство, тяхното се беше запазило без въпроси и промени. Карим беше отличникът. Талантлив атлет с вроден състезателен дух, неприсъщ за никое друго дете в махалата, и винаги най-прилежен в молитвите. Винаги твърде съсредоточен, докато Хаким бе доста по-небрежен. Двамата винаги се бяха допълвали.

Хаким отпи глътка чай и се запита дали всичко това не е илюзия. Дали наистина бяха толкова близки? Искаше му се да вярва, че са били най-добри приятели, но не беше изключено връзката им да е била едностранна. Трудно бе да различиш самоотвержения герой от самолюбивия негодник — а може би двете вървяха ръка за ръка. Какъвто и да беше случаят, промяна със сигурност имаше, макар че може би беше резултат от постепенно развитие. Старият му приятел се превръщаше в същия егоцентричен глупак, каквито бяха останалите водачи на „Ал Кайда“. С всеки изминал ден все повече се вманиачаваше по медийното отразяване на нападенията и последствията от тях. Пророкът беше предупредил да се пазят от такава самовлюбеност.

Хаким се опитваше да оправдае съмнителните теоретични основания за борбата им, когато чу гласа на приятеля си:

— Добро утро.

Не се изненада. Отдавна беше свикнал с умението на Карим да се промъква безшумно. Погледна над рамото си и кимна. Хвърли поглед към близкия часовник и видя, че е 6 часът. Дежурството му беше изтекло, следващото започваше след осем часа.

— Нещо интересно? — попита Карим.

— Не.

— Нещо ново? — добави Карим, като посочи телевизора.

— Не съм го пускал.

— Пак ли чете?

— Да.

— Същите богохулни американски книги, които четеше като дете? — добави Карим с нотка на неодобрение.

— Не бих определил „За кого бие камбаната“ като богохулно четиво.

— Мислиш ли, че имам Бин Абдула ще одобри? — попита Карим, взе дистанционното и включи телевизора.

Хаким се замисли за имама от кварталната им джамия в Мека. Това бе може би най-умният духовник, когото беше срещал при всичките си пътувания. Но колкото и да му се искаше да разкаже за него на приятеля си, реши да си затваря устата. Цяла седмица имаха все такива дребнави спречквания. И двамата бяха напрегнати и той се чувстваше твърде уморен, за да започва отново.

— Я виж това — възкликна Карим, посочи телевизора с дистанционното и увеличи звука.

Хаким погледна. Телевизорът беше настроен на новинарски канал. Карим сякаш не можеше да се насити да гледа репортажите за атентатите, които бяха извършили миналата седмица. Изпитваше извратено удоволствие да следи броя и имената на загиналите. Водеше си списък в един бележник. Двама членове на правителството и седем сенатори бяха загинали при първите взривове. Първата част от мисията беше минала с безупречна точност. Три коли-бомби пред три от най-посещаваните заведения във Вашингтон бяха избухнали по време на обедната почивка. Само те бяха убили 125 души. Четвърта беше взривена няколко часа по-късно, в разгара на спасителните операции. Тя беше убила още хора и бе нанесла жесток психологически удар върху сатанинската американска нация.

Поне така представяше нещата Карим. Хаким обаче не беше толкова вдъхновен. Вторият взрив бе убил десетки пожарникари, медици, полицаи и случайни минувачи. Хаким се беше противопоставил на тази тактика. Не виждаше нищо достойно в тези подли ходове, а това бе само началото. Една от най-големите му борби в „Ал Кайда“ беше да накара съмишлениците си да възприемат по-широк поглед към света. Много малко от другите воини на исляма бяха пътували, а още по-малко бяха живели в Америка. Те не разбираха американските идеали за честна борба. Взрив, заложен с цел да се убият повече участници в спасителните операции, щеше да разгневи американския народ. Карим и другите си мислеха, че с тази тактика ще сломят волята на американците за съпротива, но това беше абсолютно погрешно. Подли действия като тези само щяха да привлекат още повече младежи към наборните центрове. Това щеше да доведе до задълбочаване на войната и да навреди на каузата им в очите на международната общественост. Хаким бе изразил мнението си, доколкото му стигна куражът, и пак беше загубил.