Винс Флин: В името на честта

След като тайната врата се затвори, Рап въведе друг шифър на клавиатурата. Светлината стана зеленикава и когато чу изщракването на електронната ключалка, той бутна друга врата и влезе в правоъгълно помещение със стени от порест бетон. Вътре имаше две масивни метални писалища, диван и кръгла маса с четири стола. На по-близкото бюро седеше човек. Когато Рап и Хърли влязоха, той се изправи. Друг лежеше с вдигнати крака на дивана. Лицето му бе покрито със спортна шапка. Или спеше, или не се интересуваше от новодошлите.

В помещението беше душно от тежката миризма на цигарен дим. Когато Рап бе започнал обучението си, тази стая не съществуваше. Хърли я беше направил след атаките на 11 септември, използвайки услугите на дискретна строителна фирма. Бяха изкопали пода на бараката и положили основите на тайното помещение отвътре. На два часа път с кола от Вашингтон имаше още три такива скривалища, всичките на частни терени и известни само на шепа посветени. Необходимостта ражда всякакви изобретения. За да може да изпълнява функциите си, ЦРУ трябваше да върши повечето от работата си скришно. Хърли неведнъж беше обяснявал, че по време на Студената война имало десетки такива тайни помещения, които се използвали за вербуване на информатори и обработване на предатели.

— Къде е докторът? — попита старецът едрия мъжага, който седеше на бюрото.

Онзи посочи стоманената врата в другия край на стаята:

— Говори с Адамс. От близо два часа е там.

Едрият мъж се казваше Джо Маслик. Беше от Чикаго, бивш парашутист, участвал в три военни мисии, една в Ирак и две в Афганистан. Носеше черна фланелка и дънки.

Хърли погледна Рап и попита:

— Пиян ли е?

Рап кимна:

— Когато го дигнахме снощи, доста беше изгълтал.

— А след това?

— Дадох му няколко питиета в самолета.

— Някакви проблеми на летището?

Рап поклати глава:

— Натоварихме го в хангара в Тетърбъро.

— Пилотите?

— Кабината беше затворена през цялото време.

Хърли измърмори нещо под носа си, после попита:

— Защо просто не го докарахте с кола?

Това беше не толкова въпрос, колкото критика, а Рап не понасяше и двете. Ако говореше с другиго, а не със стария си боен инструктор, щеше да го попита защо не си е вдигнал мързеливия задник да свърши работата сам, но сега се въздържа.

— Стан, тези пилоти са ме карали по целия свят. Видели са много мръсотия.

— Ами ако ги попитат кой е бил в самолета?

— Ще кажат, че са отишли да заредят в Ричмънд, защото е трябвало да летят рано на другата сутрин.

— Ами ако федералните разпитат човека, който е наел самолета?

Рап погледна часовника си. Беше 6:58.

— В момента самолетът лети към Мобайл. Човекът на борда дори не подозира, че аз съществувам.

— Въпреки това тая работа не ми харесва — измърмори Хърли и отново бръкна за цигарите.

На Рап му идеше да отговори с някоя хаплива забележка, но се сдържа. Знаеше, че на Хърли му е много по-трудно, отколкото искаше да си признае. С бащата на Адамс навремето са били приятели. Бяха участвали заедно в мисии по целия свят. За да смени темата, Рап попита:

— Слуша ли записа от снощи?

— Да — отговори Хърли през облак цигарен дим.

— И?

Старецът заобиколи бюрото и погледна плоскоекранния монитор от лявата страна. На него се виждаше как в съседната стаичка Адамс разговаря с къдрав русокос мъж около петдесетте. Това беше психиатърът Томас Люис. Хърли не знаеше на кого да се ядосва повече, на себе си или на отрепката, която седеше оттатък.

— Шибан предател — изсъска, — опозори паметта на баща си.

Рап не знаеше какво да каже, затова си замълча, и понеже и Маслик не беше от най-разговорливите, тримата останаха мълчаливо втренчени в екрана. В другия край на помещението човекът от дивана реши и той да се изкаже.

— Това, че някой е опозорил паметта на баща си, не е достатъчна причина да го убиеш.

Рап не се изненада от този коментар, но въпреки това се ядоса. С часове беше спорил с Майк Неш за тази бъркотия.

— А предателството, умнико? — контрира Хърли.

— То определено е тежко престъпление, но за съжаление ние нямаме правомощия да наказваме за това.

Хърли се втренчи в повърхността на бюрото, ръцете му затрепериха от гняв. Бутна телбода, грабна една керамична чаша и я запрати към другия край на помещението. Тя се удари в отсрещната стена, разби се на парчета и те се посипаха като дъжд върху дивана и Неш.

Неш подскочи и изкрещя:

— Какво е това?!

— Ако искаш да спориш с мен, отворко, ще си размърдаш задника и ще ме гледаш в очите! — Хърли се обърна към Рап и изръмжа: — Какви са тия простотии? Ако се интересувах от чуждо мнение, щях да се запиша в литературен кръжок.