Винс Флин - В името на честта

Седемнайсетгодишното момче лежеше оплетено в чаршафите и одеялата. Две от четирите му възглавници бяха паднали на пода, една — затисната под тялото му, и само последната — под главата му. След месец завършваше гимназия. Уайт го хвана за рамото и леко го разтърси. Никаква реакция. Той изчака пет секунди и пак опита. След още половин минути Хейдън най-после отвори очи и го погледна замаяно:

— Какво? Какво става?

— Шшш. Ако събудиш майка си, няма да те пусне.

Момчето не отговори, само се огледа, опитвайки се да разбере какво става.

— Взимай си нещата за лов.

— Ама мама забрани да идвам с теб. Имам контролно по английски третия час, а довечера съм на мач.

Хейдън искаше да учи в Университета на Северна Айова със стипендия за бейзболист.

— Достатъчно се стара през последните четири години. Заслужил си една малка разходка на лов за диви пуйки с татко.

— Ама мама…

— Знам — прекъсна го Уайт, като вдигна ръка. — Всичко ще е наред, ако отидеш на училище навреме за контролното.

— Треньорът няма да е доволен, ако…

— Говорих с треньора ти. Той обича да ходи на лов за пуйки, колкото мен, и знае, че тази седмица са пощурели. Разреши да дойдеш, стига да си в училище навреме за контролното. Ще отидем при старата барака на чичо ми. Петнайсет минути натам и петнайсет обратно. Ако си във форма, ще имаме няколко часа за забавление.

Хейдън се разплете от чаршафите и свали краката си на пода. Вдигна ръцете си над главата и изръмжа:

— Мама ще побеснее.

— Аз ще съм по-бесен, ако я събудиш — предупреди шепнешком Уайт. — Хайде, мърдай. Ще изпържа яйца и ще направя сандвичи. Можем да ги изядем в пикапа.

След тези думи излезе от стаята на единственото си дете и отиде в кухнята. Сложи кафе и загря тигана. Следваше най-трудната част. Намери бележник и химикалка, облегна се с лакът на кухненския плот и се замисли как най-добре да признае прегрешението си. Както в повечето случаи, реши да бъде кратък и да отстоява своето.

Мила,

Снощи говорих с треньора. Той няма нищо против да взема Хейдън на лов. Ще се погрижа да стигне в училище за третия час. Това може да е последният ни пролетен лов. Догодина вече ще е в колежа. Как лети времето!

Хаким затвори вратата на спалнята и въпреки че искаше да си почине, отново се замисли за нападенията. Експлозиите на обяд, бомбата, която бе избила десетки спасители, претърсващи развалините на „Монокъл“ — любимия ресторант на американските сенатори и бизнесмени — и накрая последният дързък ход. Според Хаким всичко бе гениално замислено. Въпреки последните им разногласия с Карим, той нямаше как да отрече, че планът на приятеля му беше изключително находчив. Карим го беше накарал да открие къде се намира Националният антитерористичен център — мозъкът на престъпната терористична война на Западния Сатана, както го наричаше. Без знанието на командирите си в „Ал Кайда“ двамата бяха подготвили целия план за нападението. Карим искаше да превърне преследвачите в преследвани. Решиха да нападнат Националния антитерористичен център точно когато американците са заети с последствията от двете първоначални атаки и вторичната експлозия.

Хаким лично бе видял как шестимата им другари, облечени с униформи на спецполицаи, нахлуват в сградата. След като беше поживял във Вашингтон, той знаеше, че големите черни микробуси, пълни със страховити, въоръжени до зъби мъже, не са необичайна гледка. В суматохата около бомбените атентати те лесно проникнаха в центъра за борба с тероризма и обезвредиха охраната.

Бойците се бяха обучавали с месеци, бяха проиграли всяка подробност от плана и всичко вървеше идеално. Микробусът влезе на паркинга с мигащи светлини. Мъжете изскочиха отвътре, подредиха се в редица и нахълтаха в сградата, като убиваха всекиго по пътя си. Имаха заповед да се качат по стълбите на последния етаж, където се намираше оперативната зала. Освен карабините M-4 и пистолетите „Глок“ всеки носеше изработена по мярка „мъченическа“ жилетка, заредена с пластичен експлозив и метални сачми.

Карим очакваше нападението срещу центъра да парализира нападенията на американците над „Ал Кайда“. Това трябваше да стане отдавна. Професионалните убийци и ракетите с дистанционно насочване бяха избили много членове на висшето им командване. Според плана жертвите в командния център на врага трябваше да надминат сто, но нещо не беше станало както трябва. Или американците лъжеха. Засега съобщаваха само за осемнайсет убити. Шест дни по-късно Карим още отказваше да повярва на официалните сведения. Беше убеден, че за да запазят гордостта си и да успокоят обществеността, американците крият истинския брой на жертвите.