Винс Флин - В името на честта

„Сега не е моментът“ — каза си. Успокои мислите си, като си представи топлите ласки на слънцето върху лицето си. Спомни си влажния солен въздух и лекия ветрец, грациозните движения на голямата синя риба, когато скочеше над водата. Започна да се унася, надявайки се, че един ден ще се върне в Куба. Някакъв вътрешен глас му нашепваше, че е глупак.

Не знаеше дали е спал няколко минути или няколко часа. Все още лежеше по гръб, със затворени очи, когато чу някой да тича из къщата. Вратата се отвори с трясък и Хаким скочи в леглото. Замаян все още полузаспал, отначало не позна човека, който нахълта в стаята.

— Идват! — извика натрапникът с искрен ужас в гласа.

Хаким най-после го позна — Ахмед, малоумния мароканец.

— Бързо, те са тук — пелтечеше той на развален английски. — Грабвай пушката и тичай на поста си.

— Кои са тук? — попита разтревожено Хаким.

— Двама мъже в оранжево… каквото слагат на колите си.

Хаким беше свикнал да си превежда обърканите изречения на младежите, но това беше нещо ново.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ставай — настоя мароканецът, вече на ръба на паниката. — Карим те вика! Бързо!

Адамс не можеше да разбере къде се бе провалил. Планът му беше безупречен. Ето какво се случваше обаче на хората с будна съвест. Едни ги приветстваха, други ги заклеймяваха. Законите ги изкушаваха да се корумпират, а мудността на правораздаването превръщаше живота им в ад. Колкото и справедливи да бяха обвиненията им, накрая винаги те излизаха виновни. Политиката беше кърваво забавление във Вашингтон и информаторите винаги бяха на топа на устата. Адамс усилено размишляваше над положението си. Чувстваше се като първия съюзнически войник, стъпил на брега при големия десант в Нормандия. Обречен.

Не, той беше убеден, че постъпва правилно. Знаеше, че с всяка клетка на съществото си Рап, Неш, Кенеди и другите като тях се стремят да погазват Конституцията. Той трескаво бе работил зад кулисите, за да издири най-подходящите хора в Министерството на правосъдието и да ги убеди да се противопоставят. Повечето му колеги в прокуратурата не искаха да се занимават с Кенеди и Рап. Мнозина във Вашингтон се бяха опитали да ги обуздаят, но досега те бяха неуязвими. Нещо по-лошо, хората се бояха, че това ще сложи край на кариерата им. Адамс си беше мислил, че е срещнал съюзник в лицето на Лонсдейл. Сенаторката от Мисури бе председателка на Комисията по правосъдие и споделяше неодобрението му към негодниците в ЦРУ и техните безотговорни методи.

Когато бомбите разтърсиха столицата, нещата отново се промениха. Преди няколко дни Адамс бе отишъл да говори с Лонсдейл и срещата се оказа истински провал. След като няколко месеца бе търсила и най-накрая бе намерила достатъчно агресивен прокурор в Министерството, готов да се разправи с онези престъпници в Ленгли, тя се беше разколебала. Посъветва Адамс да се откаже и да разследва милионите неосчетоводени долари, които ЦРУ бе пропиляло в Ирак и Афганистан. Той отчаяно се опита да я убеди, че сега не е моментът да се отказва. Бяха толкова близо до целта. Адамс се нуждаеше само от политическото влияние и контролната роля на Комисията по правосъдие, за да тикне Рап и останалите зад решетките.

Нямаше как да се справи сам. Въпреки умствената си ограниченост Рап и неговите приятелчета умееха да оцеляват и много майсторски прикриваха следите си. След като Лонсдейл го изостави, а останалите продажни сенатори и конгресмени не искаха да си мръднат пръста, Адамс разбра, че няма надежда да ги изправи пред съда. Без подкрепата на правосъдното министерство или Капитолия мисията му изглеждаше чисто самоубийство, затова той избра трети начин. Пътеводната му звезда беше Марк Фелт, вече покойният заместник-директор на ФБР, който беше съборил президента Ричард Никсън, като хитро подавал информация на Боб Удуърд и Карл Бърнстийн.

Макар че се вдъхновяваше от Фелт, Адамс не беше толкова глупав, че да позволи на някой репортер да натрупа милиони на негов гръб, докато той се мъчи с мизерна държавна пенсия. Смяташе да публикува унищожителна критика срещу ЦРУ, противозаконната му дейност и хората, които я вършеха. Вече беше измислил и заглавието: „Търсене на справедливост“. Щеше да напише книгата под псевдонима „Джеферсън“. Без първо име, само фамилно. Адамс беше казал на Кени Ърнес, че таен агент на ЦРУ му се е обадил и го е помолил за помощ. Този измислен герой искал да продаде ръкопис, излагащ на показ ЦРУ и всичките му незаконни операции. Ърнес щеше да създаде анонимен тръст, в който да се събират милионите от продажбите на романа, а когато нещата се уталожат, след пет до седем години, Адамс щеше да разкрие, че именно той е смелчакът, разобличил фашистката клика в американската държавна система.