Винс Флин - В името на честта

— За тях, разбира се. Всичките бяха за затвора!

На Хърли му идеше да го удари, но не искаше да приема нещата по-лично, отколкото вече ги беше приел.

— Аз съм виновен. Другите инструктори във Фермата искаха да ти скъсат задника, но аз те защитавах. Знаеха, че не притежаваш необходимото, аз също го знаех, но се чувствах длъжен на баща ти, затова ходатайствах за теб и допуснах да завършиш. — Старецът поклати глава. — Това е една от най-големите грешки в живота ми.

— Не съм притежавал необходимото? — попита Адамс и в гласа му прозвуча гняв. — Имаш предвид, че не съм си направил лоботомия? Или може би нямам способността да пренебрегна всички морални стандарти, в които съм възпитан? Не мога да пренебрегна всички повели на Конгреса за това какво може и какво не може да се прави?

— Проблемът ти, Глен, винаги е бил, че се мислиш за нещо много специално, а не си. Като оперативен работник ти беше пълен некадърник. Единственото, за което те биваше, беше да се оплакваш и да се тъпчеш по партитата в посолството. Винаги, когато се наложеше да си изцапаш малко ръцете, подмокряше гащите от страх и започваше да хленчиш като малко момиченце.

— Под „изцапване на ръцете“ потъпкване на закона ли имаш предвид?

— Точно така. Каква, по дяволите, си мислиш, че е работата на ЦРУ? Да не си въобразяваш, че се очаква да спазваме закона? Да искаме разрешение от Международния съд в Хага и Държавния департамент дали можем да разкрием кои колумбийски военни работят за наркомафията?

— О… мисля, че малко опростяваш нещата.

— Искаш ли наистина да ти го кажа просто? Слушай тогава. Ти беше пълен некадърник като шпионин, беше посредствен прокурор, който се издигна само защото целуваше задниците на правилните хора и благодарение на това получи сладката службица на главен инспектор на ЦРУ, а сега си си поставил за цел да пречиш на хората, от които зависи безопасността ни. Достатъчно просто ли се изразих?

— Преча! — изкрещя Адамс. — Нима смяташ върховенството на закона и Конституцията за пречка?

— Не, но съм сигурен, че хората, които са я написали, нито за миг не са очаквали, че някой ще я използва, за да защитава враговете ни.

— Значи хора като Мич Рап трябва да могат да си правят, каквото поискат, така ли? Да убиват когото сметнат за добре, без да отговарят пред никого?

— Ако трябва да избирам между ония импотентни глупаци в Капитолия и Мич, гласувам с две ръце за него.

Адамс стисна юмруци, изправи се и закрещя:

— Знаеш ли защо ни мразят?

— Кой?

— Терористите. Кой мислиш? Мразят ни заради хора като теб, баща ми, Рап, Неш и всичките ви колеги бандити.

— Тези бандити — гневно контрира Хърли — са направили за сигурността на тази страна повече от двете камари на Конгреса, взети заедно, и то без капка признание или благодарност от арогантните копелета като теб.

Хърли се отдръпна, замахна с бастуна и удари Адамс по лакътя.

Той изпищя и се хвана за ръката.

— Какво те прихваща, по дяволите?

— Аз бях единственият ти шанс, кретен такъв. Исках да видя поне някаква следа от разкаяние, а вместо това ти ми отговаряш с още по-голяма надменност.

Старецът се обърна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Адамс, внезапно разтревожен.

— При човека, когото толкова презираш.

— Чакай!

В гласа на Адамс прозвуча искрен страх. Хърли не си даде труд да го погледне.

— Ти сам се провали. Сега от личен опит ще разбереш дали мъченията са ефикасни.

Рап погледна часовника си. Имаше най-много още трийсет минути, след което трябваше да тръгва към Ленгли. Не се безпокоеше за алибито си. Ако федералните започнеха да се интересуват от него, щеше да ги изпрати при Хърли, а докато старецът още дишаше, щеше да им каже, че Рап е дошъл при него около седем предишната вечер и е останал през цялата нощ. Колкото до темата на разговорите им през изминалите дванайсет часа, и двамата можеха спокойно да кажат на разследващите да си го начукат. Можеше да не им хареса, но хората от разузнаването имаха всяко основание да не им издават тайните си и истинските професионалисти във ФБР го знаеха.

Други, по-сериозни проблеми тревожеха Рап. Например как да намери тримата избягали терористи. Бяха започнали издирване, каквото не беше виждал през всичките си близо двайсет години служба. Всеки служител на силите за сигурност в цялата страна беше вдигнат в готовност, но засега имаха само фалшиви следи. Седем дни след нападението най-сетне бяха започнали да анализират възможните сценарии. Отначало съсредоточиха усилията си по летищата, границите и големите пристанища. Флотът беше спрял и претърсил двайсет подозрителни плавателни съда. Никой не можеше да обясни на Рап какви сигнали са поставили тези кораби в категорията „подозрителни“, но с годините се беше научил да не се опитва да плува срещу течението. Флотът само изпълняваше заповеди, а те идваха от хора, които предпочитаха да симулират дейност, отколкото наистина да свършат някаква работа.