Винс Флин - В името на честта

Местните полицейски служби харчеха като невидели — за последни нововъведения в комуникациите, за предпазни средства срещу биологична заплаха, за оръжия, които можеха да съперничат на оборудването на специалните части. Бюджетът за обучение в някои случаи беше увеличен с хиляда процента. Към арсенала се добавяха самолети и хеликоптери с устройства за нощно виждане, а също всякакви видове и размери специализирани кораби и автомобили. И това в най-затънтените градчета. Чикаго беше на по-малко от час по въздуха, а тамошният клон на ФБР имаше спецотряд, не по-лош от прочутия им Отряд за спасяване на заложници в Куонтико, Вирджиния.

Хаким по принцип бе прагматичен оптимист, но в този случай нямаше място за оптимизъм. От самия момент, в който видя къщата, той знаеше, че ако американците ги намерят, няма да има спасение. Бяха обсъдили възможните пътища за бягство и взели необходимите мерки, но и двамата с Карим съзнаваха, че това няма да им помогне с нищо. Ахмед, от друга страна, беше достатъчно наивен, за да си мисли, че могат да се измъкнат. Хаким тръгна по коридора с почти небрежни стъпки, с пистолет в дясната ръка и противогаз в лявата. Не си правеше труда да заляга. Американците нямаше да стрелят първи. Щяха да се опитат да преговарят с тях, да анализират ситуацията, да се опитат да ги убедят да се предадат и чак след като всичко това се провали, да нападнат или пък просто да чакат, докато те сами се откажат. Последното най-много тревожеше Карим. Ако ще загиват, той искаше това да стане в една последна славна битка, при която да избият колкото могат повече американци. Идеята да бъдат обкръжени и да избират между самоубийство и капитулация беше изключително отблъскваща.

Няколко крачки преди да достигне входната врата, чу пращене на радиостанция. Ахмед докладваше разстоянието до целите. Хаким мина покрай стълбището и стигна до антрето. Отляво беше малката трапезария, а холът — отдясно. Карим беше в хола, коленичил до прозореца, и надничаше през дантелените завеси. Погледна Хаким и заповяда:

— Залегни!

Хаким не му обърна внимание. Приближи се до входната врата и надникна през прозорчето. По чакълестата алея се приближаваха двама мъже и наистина бяха облечени в оранжево — с оранжеви якета и оранжеви шапки. За момент Хаким се стъписа, после разбра какво беше уплашило толкова Ахмед и се изкиска. В Афганистан американците покриваха колите и позициите си с оранжеви плоскости, за да намалят опасността да бъдат бомбардирани от собствената си авиация. Ахмед беше предположил, че двамата мъже носят оранжево по същата причина — че са федерални агенти и са се облекли така, за да не бъдат застреляни от своите хора.

— Залегни! — извика Карим.

— Спокойно. Това са ловци.

— Откъде знаеш?

Хаким често се отегчаваше, когато се наложеше да обяснява очевидното на приятеля си.

— Ловът е много популярно занимание в тази част на Америка. Животните не различават цветове. Хората носят оранжево, за да не ги застреля друг ловец.

Гласът на Ахмед изпращя в радиостанцията:

— Имам прицел. Да стрелям ли?

Хаким погледна към стълбището и изкрещя:

— Не! Не стреляй!

Лицето на Карим почервеня от гняв.

— Не е твоя работа да даваш такива заповеди.

— Това са ловци.

Карим присви очи:

— Ами ако са агенти, облечени като ловци?

Хаким не се беше сетил за това, но не искаше да си признае, затова погледна през прозорчето и огледа двамата мъже. Намираха се само на петдесетина метра. Бяха минали по дългата права алея и сега излязоха на голямата покрита с чакъл площадка между къщата и плевнята. Мъжът отляво беше с половин глава по-висок и доста по-едър от другия. След няколко секунди Хаким осъзна, че по-ниският всъщност е дете.

— Не са агенти — заяви уверено. — Единият е юноша.

— Може да е номер.

На Хаким никога не би му хрумнало такова нещо. Американците не биха използвали такъв трик. С глас, достатъчно силен, за да се чуе на горния етаж, той каза:

— Запазете спокойствие и не се показвайте. Ще изляза да видя какво искат.

Наведе се, за да остави противогаза на пода.

— Не — заповяда Карим.

— Довери ми се поне веднъж, глупако.

Хаким пъхна пистолета в панталона си от задната страна на хълбока и го покри с дългите поли на фланелката си. Когато посегна към бравата, Карим изпсува приглушено. Хаким излезе на верандата и се усмихна лъчезарно. Вдигна дясната си ръка в приятелски жест.

— Добро утро. Мога ли да ви помогна?