Винс Флин - В името на честта

Английският му беше почти безупречен, със съвсем лек акцент. Човек би го помислил по-скоро за индиец или пакистанец, отколкото за арабин.

— Извинете за безпокойството — отговори по-възрастният. — Аз съм Тед Уайт… а това е синът ми Хейдън.

— Здравейте. Аз съм Хари. Какво ви води насам?

Двамата се приближиха на двайсетина крачки от вратата.

— Ами… съжалявам, че ви безпокоим, особено в този ранен час. Видях табелите. — Бащата погледна назад към дългата алея. — Но не знаех какво да правя… Вижте, аз съм братовчед на Теруилингър… предишните собственици на къщата. Предполагам, че вие сте новият.

— Да, така е.

Тед Уайт се усмихна смутено:

— Ловец ли сте?

Хаким отвърна с усмивка:

— Не… но нямам нищо против лова.

— Радвам се да го чуя.

Уайт сведе очи към земята и смутено премести тежестта си от единия на другия крак.

Хаким беше абсолютно спокоен. Погледна алеята и видя само правия, покрит с чакъл път. Тези двамата не бяха авангардът на по-голям въоръжен отряд. Очевидно човекът искаше да го помоли за нещо.

— Какво ви води тук толкова рано сутринта?

— Ами чудех се дали ще ни позволите да половуваме при реката? От дете стрелям пуйки по тези места и Хейдън също обича да идва. Обещавам, че няма да ви безпокоим. Използваме малки 22-калиброви. Ще се чува само леко пукане.

Хаким кимна. Всичко звучеше логично.

— Кога искате да започнете?

— Ами, зависи. — Уайт посочи дрехите си. — Смятахме да постреляме още тази сутрин. Пушките са в камиона. Но ако моментът не е подходящ, не искам да ви притеснявам.

— О, няма проблем — отвърна Хаким.

Реши, че най-добрият начин да се справи с проблема е като се държи любезно. Бяха следили внимателно медиите и макар че снимката на Карим беше навсякъде, за неговото участие никъде не се споменаваше.

— Благодаря. — Бащата посочи към него и попита: — От „Мохиканите“ ли сте?

Хаким погледна черната си фланелка с емблемата на Университета на Айова и надпис с ярки жълти букви.

— Да. Учил съм там. Литература.

— Писател ли сте?

— Да. Затова купих тази къща. Много е хубаво и спокойно.

— Разбирам. — Уайт вдигна ръка. Моментът изглеждаше подходящ да оставят домакина на мира. — Много сме ви благодарни за разрешението да ползваме земята ви. Ще слезем покрай потока до реката. Дори няма да ни виждате. Много благодаря. Наистина.

Хаким махна небрежно:

— За мен беше удоволствие. Приятен лов.

В този момент чу изтропването на вратата зад гърба си. Надявайки се, че му се е сторило, остана втренчен в Уайт и сина му. Те тъкмо се обръщаха да си тръгнат, но изведнъж се заковаха на място. Приятелското изражение на бащата изведнъж се промени. Хаким почувства как дъските на верандата се огъват под тежестта на друг човек. Пулсът му се ускори.

— Здравейте — нервно измънка Уайт.

Хаким бавно се обърна. Карим стоеше зад него и малко встрани. Държеше пистолет. Спокойно вдигна оръжието и го насочи към двамата мъже.

— Каква е истинската причина да сте тук?

Хаким прошепна гневно:

— Всичко провали!

— Глупак — изсъска Карим, без да отмества очи от двамата посетители.

Рап отиде до най-близкото метално бюро и взе един хартиен плик с документи. Влизането му в стаичката за разпити на този етап можеше да се разглежда като добър или като лош знак в зависимост от перспективата. От гледна точка на Адамс вероятно беше лош. Рап въведе кода на електронната ключалка и отвори вратата. Маслик влезе с него. Адамс седеше там, където Рап го беше оставил, и макар и изморен, все още успяваше да поддържа самоуверен вид.

— Глен смята, че ти си проблемът — заяви Хърли.

— Така ли?

— Да. Не иска да разкаже какво е правил снощи. — Хърли завъртя очи и се обърна към Маслик. — Докарай количката.

Мъжагата вкара в стаята количка с три табли и я остави в ъгъла. След това издърпа масата на няколко крачки от Адамс, посочи му най-близкия стол и нареди:

— Сядай.

— Чакайте — измънка Адамс, като добродушно вдигна ръце, — не съм ви виждал и не ви познавам, но ви уверявам, че ще съжалявате за това, което правите.

Рап стоеше на вратата с ръце на кръста и решителен поглед.

— Само си хабиш приказките, Глен. Той предпочита да те убие, но понеже е дисциплиниран войник, ще изчака аз да му кажа. Затова сядай и прави каквото ти казваме.

Адамс се колебаеше, затова Маслик насила го натисна върху стола. Извади от джоба си пластмасови белезници и въпреки протестите на пленника, върза ръцете му зад облегалката. След това прикова глезените му към краката на стола. Рап докара количката. На нея имаше полиграф.