Винс Флин: В името на честта

Старата ферма стоеше сгушена сред горичка на няколко метра от брега на Мисисипи. Един поток идваше от северозапад и заобикаляше възвишението, преди да се влее във великата река, която разделяше Съединените щати почти през средата. Тристахектаровият парцел се състоеше главно от гора, с малък открит участък от запад. Нещо по-важно, осигуряваше укритие.

Хаким го беше намерил на идване от Ханибал, Мисури, миналата есен. Парцелът се рекламираше във вестника на Уест Бърлингтън като идеалното място за уединение и арабинът реши да го види. След кратък телефонен разговор с агенцията научи, че семейството разпродава собствеността от десетина години. Децата се били разотишли — едно в Чикаго, две на източното крайбрежие, едно на западното, старецът починал, а бабата била в старчески дом. Оставало да продадат само старата къща и двата обора с горичката край реката. От агенцията за недвижими имоти предупредиха, че земята около къщата се наводнява често напролет и водата понякога отнася пътя, затова имотът не бил подходящ почти за нищо друго освен за лов.

Хаким каза, че не го устройва, и благодари на жената. Тръгна на север по шосе 99 и накрая намери къщата, което се оказа по-трудно, отколкото бе очаквал, и това беше добре. От тактическа гледна точка мястото имаше много предимства. Наоколо не се виждаше друга постройка, а пътят свършваше във фермата, което означаваше, че покрай нея няма да минават коли. Хаким направи няколко снимки и се обади на един адвокат в Ню Йорк. Накара го да купи имота от името на тръст за защита на дивата природа, който сам бе основал по-рано. Сделката беше сключена. По нареждане на Хаким адвокатът нае фирма да сложи ограда, порта и няколко табели „Не влизай. Частна собственост“. Оттогава беше ходил само два пъти — да закара провизии и да се увери, че всичко е готово.

Тази къща се оказа едно от малкото неща в плана, по което с Карим бяха на едно мнение. Двамата бяха обсъждали най-добрия начин да избягат след нападенията. За летища и самолети и дума не можеше да става. Американците имаха силен контрол върху въздушните пътища. След това обмислиха възможностите да се измъкнат през някое от пристанищата по източното крайбрежие и Мексиканския залив. При нормални обстоятелства нямаше да им бъде трудно да избягат с товарен кораб, но сега властите щяха да бъдат в повишена готовност, невиждана от взривяването на Близнаците досега. На всяко пристанище стотици очи и безброй камери щяха да ги търсят.

Помислиха за преминаване в Мексико или Канада. Пресичането на границата с кола през охраняван пункт също изглеждаше рисковано, затова решиха да го направят пеша, през планината. Карим беше сигурен, че ще се справят физически. Истинският проблем бе да намерят някого, на когото да могат да се доверят от другата страна. Ресурсите им вече бяха почти изчерпани. Налагаше се да се обърнат за помощ към външна групировка. Познавайки параноичния характер на приятеля си, Хаким даде изненадващото предложение да се скрият във вътрешността на Съединените щати и да изчакат.

Както Саудитска Арабия, Америка бе огромна страна с големи градове и рядко населени открити пространства. Макар че Щатите наистина бяха един голям миш-маш, особено в сравнение с родината на двамата терористи, обществото не беше толкова разкрепостено, колкото изглеждаше. Хората живееха в затворени групички и това свеждаше възможностите някой да се укрие до минимум. Първоначално Карим си беше помислил, че приятелят му предлага да отидат в някой голям град като Чикаго. В урбанизиран район с население около десет милиона те щяха да са буквално като игла в копа сено. Хаким обаче бе опознал достатъчно добре Америка и обясни на приятеля си защо това не е добра идея. Големите градове имаха много очи и уши, а за главите им със сигурност бе обявена награда. Ако всички ги търсеха, най-доброто решение беше да се спотаят на уединено място, където да изчакат отминаването на бурята в абсолютна изолация. Карим хареса идеята и даде на приятеля си разрешение да търси такова място.

Хаким погледна през прозорчето на кухнята към реката и изгряващото слънце. Една дива пуйка притича през двора към гората. Той се огледа за останалите. Пет сутрини подред наблюдаваше седемте пуйки да минават все по един и същи път. Дали ловци бяха убили другите, или някоя беше изгонена от ятото… или както там се нарича групата пуйки? Незнайно защо Хаким почувства близка тази самотна птица. Всяка сутрин през изминалата седмица той си представяше как ще тръгне така, сам като нея. Ще слезе до реката и ще се качи в малката лодка, която беше скрил сред тръстиките. Ще надуе извънбордовия двигател и ще отпраши надолу по течението. Като Хък Фин. Ще се спусне по великата река чак до Мексиканския залив.