Винс Флин: В името на честта

Двамата бяха избрали коренно различен професионален път. Ърнес получи мечтаната работа като обществен защитник в Ню Йорк. След тригодишно тежко слугуване прескочи в частния сектор и бързо си спечели репутация на страховит адвокат по криминални дела. На трийсет и няколко вече беше спечелил два процеса пред Върховния съд. На трийсет и девет основа собствена адвокатска кантора и бързо се издигна сред най-известните и преуспелите в град, пълен с първокласни юридически фирми.

Макар да не можеше да се похвали с чак такъв успех, Адамс също се гордееше със своите постижения. Следвайки стъпките на баща си, той постъпи в ЦРУ. Първите му две години, макар и много поучителни, се оказаха по-лоши от всичко, което беше очаквал. От дете си беше мечтал да стане шпионин. За съжаление действителността много се разминаваше с очакванията му. Бащата на Адамс беше участвал във Втората световна война, след което бе постъпил в Специалния отдел на ЦРУ. Рядко се застояваше вкъщи и това даваше на впечатлителния малък Глен много време да си фантазира за невиждан героизъм и храбри подвизи. Дори когато отсъстваше, Адамс старши имаше осезаемо присъствие в къщата и вдъхновяваше сина си.

В реалния живот Адамс установи, че Оперативното управление в Ленгли е пълно с недодялани, груби и нискоинтелигентни бивши военни, които отказваха да видят света в други цветове освен в черно и бяло. Като възпитаник на едно от най-добрите юридически училища в света, за Адамс беше истинско мъчение да работи с такива простаци. След две години работа и въпреки силното недоволство на баща си той напусна ЦРУ и постъпи в Министерството на правосъдието. Това решение доведе до непоправим разрив между тях. На Адамс младши му бяха нужни много години, докато преживее разочарованието, и в известен смисъл тазвечерната среща бе поредната стъпка в тази насока.

Въпреки проблемите с баща си той винаги беше смятал, че напускайки ЦРУ, е взел правилното решение. В Министерството на правосъдието професионалните му отговорности все повече се увеличаваха и той постепенно израсна в кариерата. На 11 септември всичко се промени. През първите една-две години след терористичните атаки той, както всички американци, бе обхванат от патриотичен плам. След време обаче се опомни и осъзна, че елементи от собственото му правителство са не по-малка заплаха от самите терористи. Едно доста гръмогласно малцинство в Капитолия призоваваше за строг контрол над ЦРУ и Адамс знаеше, че като ключова фигура се спряга неговото име. Репутацията му на безкомпромисен федерален прокурор се харесваше на политиците, а наследствената му връзка с Ленгли и краткият му престой в Управлението го правеха в очите на мнозина идеалния избор за генерален инспектор в най-голямата шпионска служба на САЩ.

Адамс се обнадежди, че новата му длъжност ще помогне пропастта между него и баща му да намалее. На стареца, вече около осемдесетте, не му оставаше много живот и Адамс знаеше, че това е рядка възможност. Едва ли би могъл да бъде по-заблуден в оптимизма си. Следобеда, когато съобщи на баща си за завръщането на блудния син, беше и последният им разговор. Адамс не подозираше каква дълбока ненавист таи старецът към топ надзирателя на ЦРУ. Онова, което трябваше да подобри положението, се оказа катастрофа, която унищожи всяка надежда за възстановяване на техните отношения. Четири кратки месеца по-късно Адамс старши почина.

Синът пое новите си задължения с почти религиозен фанатизъм. Като мисионер, покръстващ езичници, Адамс щеше да отвори очите на диваците и непросветените за красотата на правосъдието и върховенството на закона. И също както мисионерите в южноамериканската пустош, той беше готов да използва сила, ако се наложи — покръстване с огън и меч. С помощта на таланта си щеше да доведе нова епоха в Ленгли. Епоха, с която щяха да се гордеят.

Поне така мислеше тогава. Така говореше на жена си и на състудентите си като Ърнес. Старите приятели му вдъхнаха сили. Те разбираха същността на ЦРУ — гнила, изживяла времето си организация. Питаше се дали щеше да поеме поста, ако знаеше това, което му беше известно сега. Дали не се беше проявил като прекален идеалист? Не — повтаряше си неведнъж — разложението бе прекалено голямо. Конституцията и законността бяха по-важни от кариерата на хиляда души. От кариерата на един милион.

Адамс погледна чашата си с надежда, че в малката вдлъбнатинка на дъното е останала още една капка — но нямаше. „Нищо не е загубено“ — помисли си. Тази вечер беше доказателство за това. Планът му беше добър, дори повече — безупречен. Никой не подозираше какво става. Освен това сега бяха прекалено заети да умуват къде са се провалили и как са допуснали близо двеста техни съграждани да бъдат убити посред бял ден. Те бяха просто банда убийци и последните терористични нападения доказваха, че методите им само насърчават врага.