Винс Флин: В името на честта

Въпреки усилията си да намери друго решение, Рап бе доста фаталистично настроен. Момчетата от отряда за следене бяха поставили микрофони в ресторанта и през последните два часа седяха в паркиран наблизо „Линкълн Таункар“ и слушаха как колегата им хули Управлението. Агентът отпи глътка вино. Рап не знаеше кое го притеснява повече — злобните критики на негодника или безразсъдното му поведение. Човек би очаквал от един служител на ЦРУ да бъде малко по-предпазлив при избора кога и къде да извърши измяна.

Досега обектът на наблюдението бе изложил само политическите и философските си възгледи. Съмнителни, но нищо, което да може да се окачестви като държавна измяна. Рап обаче чувстваше, че скоро ще се стигне и до това. Човекът от Ленгли бе изпил доста алкохол. Беше изгълтал две мартинита с джин и четири чаши червено вино, а кой знае още колко бе погълнал в самолета от Вашингтон или в барчето на хотела. Рап беше наредил на хората си да стоят далеч от летищата. Имаше прекалено много камери и служители от охраната, които ФБР нямаше да пропусне да разпита. Ако вечерта завършеше така, както се очертаваше, всички стъпки на колегата му щяха да бъдат внимателно проследени и анализирани, като се започне с полета от „Рейгън Интернешънъл“ до „Лагуардия“.

Рап непринудено дръпна от цигарата и отново погледна към ресторанта, където келнерът донесе две чашки коняк на масата. Няколко минути по-рано другият мъж се бе опитал да отклони предложението за още едно питие. Изглежда, че вече беше на път да отпише вечерта като напразно изгубено време. Колегата на Рап обаче настоя за коняка. Каза, че ще му е необходим за онова, което предстоеше да чуе.

Дъждът леко ромолеше по чадъра на Рап. Келнерът остави чашките и се отдалечи. Тогава човекът от Ленгли се наведе напред и се разприказва. Рап чуваше всичко от безжичната слушалка на ухото си. Първите няколко минути бяха общи приказки. Човекът изложи няколко хипотетични сценария и макар че хората от Министерството на правосъдието сигурно биха ги обявили за безобидно бъбрене, Рап видя в тях доказателство за злонамереност. Всеки, който разбира от национална сигурност, знае какво може да говори и къде трябва да спре.

Рап понечи да запали втора цигара, когато разговорът се пренесе от абстрактното към конкретното. Предателят започна да разказва оперативни подробности, известни само на шепа хора, сред които и президентът. „Това е — помисли си Рап. — Този кретен ще го направи.“

По възможно най-небрежния начин той отново погледна голямата витрина на ресторанта. Двамата мъже седяха приведени над масата, приближили главите си на няколко сантиметра. Единият говореше шепнешком, другият слушаше с ужасено изражение. Секретните сведения валяха едно след друго — дати, имена. Сякаш държавните тайни бяха безобидни клюки. Вредата щеше да се окаже по-голяма, отколкото Рап беше очаквал. Толкова голяма, че започваше да се двоуми дали да не пресече улицата и да екзекутира предателя още в този момент.

Изведнъж човекът от Ленгли замълча, внезапно, както беше започнал. Като словоохотлив пияница, на когото последната чашка е дошла в повече, той замълча и обяви, че е разкрил само част от това, което знае, и че преди да каже повече, трябва да постигнат допълнително споразумение.

Досега Рап си мислеше, че за да предприеме тази рискована стъпка, колегата му се ръководи от твърди принципи. Сега обаче, когато двамата мъже започнаха да обсъждат финансовата страна на сътрудничеството си, всяка следа от уважение изчезна. Рап погледна предателя и осъзна, че както при стотици други подлеци, прехваленият идеализъм на колегата му си има конкретна цена.

Той хвърли цигарата в канавката и изчака, докато водата я отнесе в канала. Погледна улицата и вече не изпитваше и капка съжаление. Знаеше, че в момента в големия „Линкълн“ се качва човек, който поразително прилича на предателя — от очилата и вратовръзката до цвета на косата, дори със същия черно-оранжев чадър от хотела. На Рап не му оставаше друго, освен да се върне на поста си на съседната улица и да изчака изменника.

Глен Адамс изпи последните скъпи капки „Реми Мартен“ от топчестата чаша и веднага се почувства излъган, че няма да получи още една доза от пивкия, ароматен коняк. Сътрапезникът му, негов бивш състудент, макар и интелигентен мъж, беше сухар и настоя за сметката. Бяха завършили Нюйоркския юридически университет преди двайсет и шест години и оттогава се бяха виждали веднъж-дваж на сбирки на курса или професионални мероприятия. Сядаха на чашка и обменяха клюки, но несъмнено все пак се отчуждаваха. Никой нямаше вина за това, разбира се. Между кариерата и семейството за старите приятелства оставаше твърде малко време.