Винс Флин - В името на честта

Рап веднага разбра. Крис Джонсън, агентът, убит миналата седмица, беше най-добрият приятел на Маслик. Бяха служили заедно в 101-ва въздушна дивизия и три пъти бяха ходили на мисия.

— Ако се стигне до това и още не си се разколебал, няма да ти попреча.

Рап подмина изхода за Джорджтаун с над 140 километра в час и продължи на север по околовръстното шосе на Вашингтон. Както беше очаквал, движението бе натоварено. Отначало смяташе да подремне по време на пътуването, но се беше отказал от идеята, след като научи за източника на информация на Адамс. Рап никога не се беше преструвал, че патологичното двуличие на генералния инспектор на ЦРУ не го дразни. Напротив, то го вбесяваше, но това беше нищо в сравнение с проблема, за който току-що бяха научили.

Кейти О’Браян не беше единствената пациентка на доктор Люис с връзки в Ленгли. Рап не знаеше подробности, защото психиатърът не говореше за клиентите си, пък и в ЦРУ хората нямаха навика да обсъждат чувствата си, камо ли да изливат цялата си душа пред психоаналитика, но сред служителите се говореше, че можеш да се довериш на Люис, ако се наложи някой да ти намести обратно мозъка. Рап не беше сигурен, но имаше чувството, че директор Кенеди също е прекарала известно време на дивана в кабинета на доктора, опитвайки се да превъзмогне някои лични проблеми. Беше останал с това убеждение, защото след убийството на жена му Кенеди го убеждаваше да се посъветва с Люис.

Въпреки почти непоносимата мъка след загубата на Ана, на Рап нито за миг не му беше хрумвало да търси помощ от Люис. Начинът му на мислене не беше такъв. Знаеше, че трябва да се справи сам. Не че имаше нещо срещу психотерапията. Наясно беше, че има много добри специалисти, които помагат на хората в тежки моменти. И макар че имаше доста проблеми, те не бяха от онези, които човек лесно може да сподели. Пациентската тайна даваше добра защита на средностатистическия гражданин, на когото едва ли някога ще се наложи да защитава невинността си в съда, но разузнавателните служби бяха създадени, за да нарушават правилата. Подслушването на кабинети и важни разговори беше обичайна част от работата.

— Не мога да повярвам, че закъсняваме — с уморен глас измърмори Неш.

Рап погледна приятеля си, който бе гладко избръснат и носеше чиста бяла риза, син костюм и жълта вратовръзка. Отражението на самия Рап в огледалото беше пълната противоположност. Имаше неколкодневна гъста черна брада и не носеше вратовръзка. Ако му беше останало време, може би щеше да се обръсне, но нямаше нужда да се старае толкова. Това не беше първата му среща с президент, но на Неш вероятно му се случваше за първи път. Рап погледна часовника. Девет без три, а имаше още няколко километра. Той включи сигналната лампа, пресече двете десени платна, пълни с коли, и излезе по Джордж Вашингтон Паркуей, без да намали. Докато минат през охраната и паркират, щяха да закъснеят с десетина минути, но макар че не искаше да кара президента на САЩ да ги чака, Рап знаеше, че президентите не са сред най-точните хора.

Загледан разсеяно през прозореца, Неш измърмори:

— Какво правиш, по дяволите?

— Бъди по-конкретен, приятел.

— Ами това… — Неш разпери ръце. — Тези гадости… снощи и тази сутрин.

Рап го погледна за кратко и отново насочи вниманието си към пътя. Бяха 99 процента сигурни, че колата е чиста, но носеха мобилните си телефони и макар че апаратите бяха закодирани, съществуваше техника, с която можеха да бъдат използвани за подслушване. Рап внимателно подбра думите си:

— Хайде да поговорим за това следобед.

Неш не се отказваше:

— Не съм постъпил в Управлението, за да правя такива неща. — Добави шепнешком: — Не съм хладнокръвен убиец.

Рап не беше сигурен, че е чул добре.

— Какво каза?

— Чу ме.

— Трудно е да разбереш някого, който се цупи като малко дете и си мърмори под носа.

— Казах — повтори Неш, натъртвайки на думите, — че не съм хладнокръвен убиец.

— Интересно… защото съм сигурен, че когато бяхме в Куш, те видях как свети маслото на няколко типа.

Рап имаше предвид съвместните им операции в Афганистан.

— Онова беше друго.

— Защо?

— Те бяха врагове.

— А този как го наричаш… съюзник?

— Може би сънародник.

Рап въздъхна. Не искаше да обсъждат това сега, но трябваше да разбере какво му става на Неш, и то преди да застанат пред президента и Бог знае още кого.

— Опасността може да бъде както външна, така и вътрешна — изтъкна той, като се позова на клетвата, която и двамата бяха дали. — Всички се опитват да не забелязват вътрешната. Това, че си американец, не те прави добър.