Винс Флин - В името на честта

Рап се приближи, като остана в нападателна поза.

— Ако имаш глупостта да се изправиш, кълна се, ще те изпратя в болница.

Неш притискаше гърдите си, изражението му бе като на побесняло животно. Личеше, че преценява шансовете си.

— Толкова си уморен, че приличаш на наркоман в абстиненция — продължи Рап. — Не желая да виждам лицето ти поне два дни. Искам да се прибереш вкъщи и да се наспиш. Остани малко със семейството си. И ако след два дни още не можеш да овладееш емоциите си… искам да напуснеш.

— Ами ако не се подчиня? — изръмжа Неш, като масажираше гърдите си. — Какво ще направиш? Ще ме убиеш ли? Ще навредиш на семейството ми?

Рап не можеше да повярва на ушите си.

— Много добре знаеш, че не бих докоснал и с пръст семейството ти.

— Не съм сигурен.

— Нека да си изясним едно нещо. — Рап направи крачка напред. — Ако нарушиш клетвата, която си дал… за нищо на света не бих направил нищо на семейството ти. Но… — добави, като понижи глас — ще те убия. Няма да ми бъде лесно и сигурно ще се измъчвам цял живот, но това, което правим, е по-важно от приятелството ни.

Рап остави колата в подземния гараж и се качи в личния асансьор на директора. Кенеди беше уредила да може да го ползва, когато влиза или излиза от сградата и не иска го видят, което се случваше често. Рап не обичаше административната сграда на Управлението и се стараеше да идва възможно най-рядко. Поради уникалния характер на работата си обаче не винаги можеше да се обади на Кенеди по телефона и да й каже какво се случва. И двамата бяха възпитаници на Томас Стансфийлд, емблематична личност от Втората световна война, който ги учеше никога да не се доверяват на телефона само защото някой техник им е казал, че е обезопасен. Историята на шпионажа беше пълна със случаи, когато велики държави са се предоверявали на комуникационната си система, а по-късно се е оказвало, че врагът ги е подслушвал. В някои случаи обстоятелствата все пак налагат да се ползва телефон. Основното тогава е да говориш колкото може по-завоалирано. Ако обаче правиш нещо, за което могат да те тикнат в затвора, най-добре да проведеш разговора очи в очи.

Рап натисна най-горното копче в асансьора. Когато вратата започна да се затваря, той се замисли за Неш. Изобщо не съжаляваше, че го удари. Работата им не беше да подпират по цял ден бюрата, а да се бият. Джудо, карате, борба, кикбокс — разбираха от всичко. Рап беше привърженик на джиу-жицуто, а Неш, бивш шампион по борба в гимназията си, нямаше съперници. Рап знаеше повече трикове и никога не се беше оставял на малко по-младия си приятел да го победи, но фактът, че сега успя да го събори по задник само с един удар, беше красноречив за душевното състояние на Неш. Щом се отрезвеше, сигурно щеше да благодари на Рап за това. Така бяха обучени морските пехотинци. Побесняваха, когато страстите се разгорещят, но след като се успокояха, сами се надсмиваха над глупостта си. Не бяха злопаметни хора. Друго измъчваше Рап — че не го беше предвидил. Той лично бе обучавал Неш. Момчето имаше талант за тази работа. Корав мъж, но в същото време достатъчно естествен, за да не прилича на робот като много военни, когато решат да сменят професията си.

Само преди две седмици Неш първи щеше да свети маслото на Адамс, а сега се тюхкаше като ония мекушави политици в Капитолия. Рап беше виждал и други мъже да се огъват под напрежението. Работата им беше стресираща. Понякога кратко разпускане беше достатъчно, за да се върнат в релси, но имаше и такива, които никога не се опомняха. Рап с горчивина си спомняше за един свой колега. Наложи се да го застрелят като куче. Не искаше дори да си помисля, че същото може да се случи и с Неш. Рап добре познаваше жената и децата му. Неш беше добър съпруг и баща, но за съжаление знаеше твърде много.

Асансьорът спря и в мига, в който вратата се отвори, Рап усети, че нещо не е наред. Двама от телохранителите на директорката стояха на пост, двамата й секретари говореха по телефона, а наоколо не се виждаше нито един агент от Сикрет Сървис. Дори президентът да закъсняваше, поне двама от службата за охрана трябваше да са тук да подготвят терена. Рап понечи да попита Стивън, единия секретар на Кенеди, какво става, но младежът посочи вратата на кабинета и му направи знак да върви. Рап потропа с юмрук няколко пъти и влезе.

Просторното помещение имаше кът за сядане отпред, след това беше бюрото на директора, а отзад имаше голяма заседателна маса. Отдясно бяха санитарният възел и кабинетът на заместник-директора. Вместо шестимата или осмината души, които Рап очакваше да види, вътре имаше само двама — началничката му и един човек, когото не познаваше, но за когото много бе слушал. Беше хубав мъж. Късата му коса бе наполовина черна, наполовина бяла, а върху мургавата му кожа нямаше нито една бръчка или пъпка.