Винс Флин - В името на честта

— Ами ти?

— По дяволите… аз имам вече три.

— Лъжеш.

Рап сви рамене:

— Сам ще се убедиш. Сега, след като те повишат, ще имаш възможност да прочетеш за някои от нещата, които съм направил.

Лицето на Неш изведнъж грейна.

— Айрини каза, че сега аз съм ти шеф. Е, поне нещо хубаво да ми се случи днес.

— Стига си се оплаквал. Виж колко се радват жена ти и хлапетата. След като се успокоиш, ще си спомняш за този ден и ще си ми благодарен.

Неш се огледа и прошепна:

— Ще ти спукам задника, това ще направя. Ще бъда най-лошият началник, който си имал.

Рап се изсмя:

— Желая ти късмет. Не си първият, който ми се заканва.

Арт Харис, заместник-началник на Отдела за борба с тероризма към ФБР, се приближи ухилен до уши. Неш се намръщи. Харис протегна огромната си ръка и избоботи:

— Браво, Мич! Как само го накисна!

— Благодаря, Арт, но това не е първият шаран, който налапва въдицата — ухили се Рап.

— Да, като лабрадори са. Изключително верни, но не много интелигентни.

— Ох… а вие сте като чакали — изръмжа Неш.

— Кой?

— Няма значение. — Неш се обърна и видя директорката на отдела за връзки с обществеността на ЦРУ да идва към него. — По дяволите!

Мериън Райс се приближи към последната си жертва и обяви:

— Страхотна новина! От „Шейсет минути“ искат ексклузивно интервю с теб. Ще изпратят най-добрите си хора. — Видя неохотното изражение на Неш и добави: — Знам, че не ти харесва, но това е уникална възможност. Трябва да действаме, докато си на гребена на вълната. Ела. — Хвана го за ръката. — Още няколко души искат да се запознаят с теб.

Неш се опита да се съпротивлява, после видя самодоволните усмивки на Рап и Харис и изсумтя:

— Смейте се, смейте се. Големи приятели, няма що!

Тръгна след Райс като човек, отиващ на собствената си екзекуция.

Хаким се пресегна, нагласи седалката и се изтегна още малко назад. С всеки изминат километър се чувстваше по-добре. На два пъти по време на бягството си за малко не припадна. Първо на стълбището пред къщата, после — когато се наложи да се сниши. Болката от забиването на реброто в белия му дроб бе непоносима. Сега беше сигурен, че Аллах му е помогнал. Нищо друго не можеше да обясни защо не припадна от болка. Когато зави на юг по шосе 65, се задави, но успя да овладее дишането си, като си поемаше дъх на малки глътки.

Сега, два часа по-късно, се чувстваше доста добре. Голямата кола беше удобна и за негово щастие собственикът бе напълнил резервоара догоре. Вятърът духаше от север, а той пътуваше на юг, затова предполагаше, че ще мине около петстотин километра, докато се наложи да зареди. Наближаваше Литъл Рок по хубава магистрала с по две ленти във всяко платно. Беше минал транзит покрай няколко градчета. Ограничението на скоростта беше между 50 и 110 километра в час и той не беше забелязал, докато някакъв човек на един ъгъл не му даде знак да намали. След тази грешка внимаваше повече. Нагласи автопилота на 120 км/ч и намери някаква новинарска станция с добър сигнал по радиото. Беше изслушал вече два местни и един национален бюлетин, но никъде не се споменаваше за случилото се в Айова.

Имаше два проблема, които трябваше да реши — един голям и един малък, който можеше да стане голям. Ходеше му се по нужда и при нормални обстоятелства щеше да спре на първата бензиностанция, но му беше толкова зле, че не смееше да слезе от колата. При самата мисъл за болката му прилошаваше. Сети се какво може да направи и започна да оглежда билбордовете покрай шосето, търсейки подходящо място.

След няколко километра видя знака на „Макдоналдс“. Нареди се на опашка с другите коли, погледна се в огледалото и зачака. В жабката намери чифт черни очила, от онези, които по-възрастните хора слагат над диоптърните си очила. Бяха толкова големи, че закриваха голяма част от синините и му придаваха вид на по-възрастен. Поръча си ванилов шейк, едно голямо кафе, две бутилки вода, два чийзбургера, пържени картофки и няколко салфетки допълнително. Не беше гладен, но реши, че е хубаво да има храна в колата за всеки случай. Сложи шейка и кафето в подставките за чаши и хвърли другите неща на дясната седалка. Когато излизаше от паркинга, видя два знака, които му подсказаха, че Аллах бди над него. Първото беше аптека с гише за обслужване на коли, а второто — бензиностанция на пълно обслужване. Ако заредеше сега, щеше да има бензин да мине целия щат.

Спря на най-далечната колонка от сградата и изчака да го обслужат. Дойде някакво хлапе, което беше още по-добре. Докато малкият пълнеше големия резервоар на кадилака, Хаким започна бавно да отпива от шейка. Бензинът беше за 38,50. Хаким даде на момчето две двайсетачки и му каза да задържи рестото. Когато пресече натоварената улица и отби в лентата пред аптеката, той се замисли какво да прави по-нататък. Добре познаваше крайбрежието на Мексиканския залив. От Флорида Кийс чак до Браунсвил, Тексас. Имаше познати в пет-шест града, все свързани с търговията с наркотици, но нито един мюсюлманин. Онези, на които имаше най-много доверие и които му дължаха най-много услуги, бяха в Маями, но дотам имаше много път. Браунсвил също бе далече. В сегашното си състояние не можеше да стигне до нито един от двата града, без да спре, а това щеше да усложни нещата. Трябваше да се отърве от колата по някое време, защото в крайна сметка някой щеше да намери убитите собственици и да подаде сигнал за кражба.