Стори му се цяла вечност, но сигурно не бяха минали и пет секунди. Някакъв глас като че ли го напътстваше. Ръководеше всяка негова стъпка. Сега му казваше да сложи ключа в стартера. Той го постави и го завъртя. Таблото светна. Хаким потърси копчето за дистанционно отваряне на вратата, но нямаше. Огледа цялото табло и накрая го забеляза на страничното огледало. Натисна го и вратата започна да се отваря.
Хаким натисна спирачката, премести скоростния лост в положение за потегляне и се подготви за най-лошото. Ако Карим се опиташе да му препречи пътя, щеше да се наложи да го прегази. Надяваше се от другата страна да види само дневната светлина, но отмъстителната му половина искаше оня надут глупак да го чака отпред. Сниши се и се приготви да залегне и да натисне газта. С всеки сантиметър издигане на вратата напрежението растеше. Накрая тя съвсем се отвори и той видя, че дворът е празен. Без да се надига, премести крака си от спирачката на газта.
В къщата Ахмед още ровеше из кухненските шкафове, като се опитваше да вдига колкото можеше повече шум. Броеше наум. Най-много се страхуваше, че Хаким няма да се добере до колата. Как щеше да реагира Карим, ако го намереше навън, в безсъзнание на чакъла? Ахмед понечи да отиде в хола и да погледне през прозореца, но се спря. Реши да даде на Хаким още трийсет секунди. Нямаше да рискува да му помага повече, иначе самият той рискуваше да стане пушечно месо. Молеше се мислено на Аллах, призоваваше го да даде сили на Хаким.
Ахмед не разбираше какво става. Не можеше да изпитва нищо друго към Карим освен уважение. Той беше удивителен командир и най-способният водач, когото мароканецът познаваше, но в отношенията с най-добрия приятел от детството си направо излизаше от кожата си. Имаше моменти през последните няколко дни, когато Ахмед имаше чувството, че гледа две каращи се осемгодишни хлапета. Постоянни злобни забележки. Постоянни препирни за всичко, за което се сетят. И накрая онази случка в Айова с двамата ловци. Тогава Ахмед за първи път си помисли, че Карим е сгрешил. Всеки прави грешки, но тази беше очевидна. Ахмед бе убеден, че причината е в завистта на Карим към приятеля му от детинство. Карим се изживяваше като герой и затова всеки около него трябваше да му се подчинява безпрекословно. Затова излезе от къщата в Айова — за да направи на пух и прах всички внимателно обмислени планове и да ги тласне към сегашното опасно и непредвидимо приключение.
Ахмед за втори път преброи до трийсет и тръгна към дневната, като изрита една тенджера на пода в кухнята. Погледна през големия прозорец на стаята. С радост видя как предният капак на бялата кола се показва от гаража. Мярна Хаким през предното стъкло и му се стори, че на брадичката му има кръв.
„Дръж се — призова го наум. — Не припадай. Аллах, дай му сили! Моля те, закриляй го.“ Колата зави покрай плевнята и даде газ. Изкачи се по криволичещия път, вдигайки прах, и след малко задните фарове се скриха. Ахмед си отдъхна, но облекчението му не продължи дълго. Шуртенето на вода от банята изведнъж спря.
Централата на ЦРУ, Ленгли, Вирджиния
Рап спря в подземния гараж и се качи с асансьора на първия етаж. Мина покрай магазинчето и барчето, като се усмихваше в приятно очакване. Голямата двойна врата на Тържествената зала беше отворена и вътре се виждаха доста хора. Той влезе и спря за момент, като огледа гостите, търсейки признак за някаква непредвидена неприятност, без да спира поглед за твърде дълго върху ничие лице. Обикновено пропускаше подобни събития. Предпочиташе да общува възможно по-малко с хората от централата на Управлението. Днес обаче беше изключение.
Събирането беше буквално панаир на службите за национална сигурност — тук бяха големите клечки от всяка агенция или организация, която има нещо общо с борбата срещу тероризма. Както обикновено, в залата не се допускаха репортери или фотографи. За тях щеше да има време по-късно, но засега събитието бе повод служителите от тайното разузнаване да се покажат от скривалищата си и да отпразнуват награждаването на един свой колега. Повечето от тези хора имаха необходимия достъп до секретна информация или подходящите познати, за да знаят цялата истина за случилото се в деня на атаките, и мнозина се обръщаха да погледнат Рап — другия герой от онзи следобед. Професионалистите щяха да шушукат помежду си, но никой нямаше да престъпи клетвата си. Всички знаеха, че има основателна причина човек с позицията на Рап да остане в сянка. Трябваше обаче да бъде реалист. Историята за ролята му щеше да се носи от уста на уста и при толкова предаване и препредаване нямаше как да предвиди какво ще излезе накрая.
Читать дальше