Вал Макдърмид: Мястото на екзекуцията

Без да изчака когото и да било от останалите, Хокин незабавно се разположи на един резбован стол, поставен начело на старателно изтърканата дървена маса.

— Направи на хората чай, Рут — каза той.

— Много мило от ваша страна, сър — намеси се Джордж, докато Рут вземаше чайника от печката. — Но предпочитам да побързаме. Когато става дума за изчезнало дете, се опитваме да не губим нито минута. Госпожо Хокин, бихте ли седнала да ни разкажете всичко, което знаете?

Рут хвърли поглед към Хокин, като че ли очакваше неговото разрешение. Той вдигна вежди, но кимна в знак на съгласие. Жената издърпа един стол и се отпусна на него, скръствайки ръце на масата пред себе си. Джордж седна срещу нея, Лукас до него. Грънди разкопча връхната си дреха и се разположи на другия резбован стол, точно срещу Хокин; извади от джоба на куртката си бележник и го запрелиства. После наслюнчи върха на молива си и зачака.

— На колко години е Алисън, госпожо Хокин? — попита внимателно Джордж.

Жената се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Навърши тринайсет. Родена е през март — гласът й излизаше на пресекулки, сякаш нещо се късаше вътре в нея.

— Имали ли сте неприятности с нея?

— По-кротко, инспекторе — намеси се Хокин. — Какво имате предвид под „неприятности“? За какво намеквате?

— Не намеквам за нищо, сър — отвърна Джордж. — Но Алисън е в трудна възраст, а понякога момичетата на тези години възприемат нещата съвсем повратно. Едно най-обикновено конско може да им се стори като края на света. Искам да разбера съществуват ли основания да предполагаме, че Алисън може да е избягала.

Хокин се облегна в стола си намръщен. Пресегна се назад, накланяйки стола на два крака, взе пакет „Ембаси“ и малка хромирана запалка от бюфета, и се зае да пали цигара, без да предложи другиму.

— Разбира се, че е избягала — каза той и усмивката му смекчи суровата линия на веждите. — Типично за тийнейджър. Правят го, за да накарат родителите си да се притесняват, за да си отмъстят за някоя въображаема обида. Знаете какво имам предвид — обърна се той с тон на опитен човек към двамата полицаи, явно разчитайки на разбирането им. — Наближава Коледа. Спомням си как една година изчезнах и не ме откриха с часове. Надявах се, че майка ми ще бъде толкова щастлива да ме види, като се върна, че ще успея да я убедя да ми купи колело за Коледа — усмивката му стана кисела. — Единственото, което си спечелих обаче, беше един хубав пердах. Помнете ми думите, инспекторе, тя ще се появи още до утре, и ще очаква да я посрещнем възторжено.

— Тя не е такова дете, Фил — каза плачливо Рут. — Казвам ви, нещо се е случило с нея. Никога не би ни причинила такава тревога.

— Какво се случи днес следобед, госпожо Хокин? — попита Джордж, после извади собствените си цигари и предложи и на нея. Тя кимна рязко в знак на благодарност и си взе една. Зачервените й от домакинска работа пръсти трепереха. Преди Джордж да успее да извади кибрита си, Хокин се наведе към нея и й поднесе запалката си. Джордж запали своята цигара и зачака жената да се поуспокои, за да може да отговори.

— Училищният автобус оставя Алисън и двама нейни братовчеди в края на шосето, някъде към четири и петнайсет. Обикновено някой от селото ги посреща и ги докарва, така че до и половина тя си е у дома. И вчера си дойде по това време. Аз бях тук, в кухнята, и белех зеленчук. Тя ме целуна и каза, че отива да разходи кучето. Попитах я не иска ли първо да пие чай, но тя каза, че е седяла затворена цял ден и й се искало да потича с кучето. Често прави така. Мрази да стои на закрито… — споменът я връхлетя и тя млъкна.

— Вие видяхте ли я, господин Хокин? — попита Джордж — повече, за да даде на Рут възможност да се успокои, отколкото защото се интересуваше от отговора.

— Не. Бях в тъмната стаичка. Когато съм там, губя всякаква представа за време.

— Не знаех, че се занимавате с фотография — каза Джордж и забеляза, че Грънди се размърда на стола си.

— Фотографията, инспекторе, е първата ми любов. Когато бях нископлатен чиновник, преди да наследя това имение от чичо си, тя ми беше просто хоби. Сега имам собствена лаборатория и от година се заех да работя като професионалист. Занимавам се и с портретна фотография, разбира се, но най-вече ме интересуват пейзажите. Някои от моите снимки са тиражирани на картички и се продават в Бъкстън. Светлината в Дербишър се отличава със забележителна чистота. — Този път усмивката на Хокин беше направо пленителна.