Вал Макдърмид - Мястото на екзекуцията

— Разбирам — отвърна Джордж и се замисли как човек може да разсъждава за естеството на светлината, докато никой не знае къде се намира дъщеря му в мразовита декемврийска нощ. — Тъй че нямахте представа, че Алисън си е дошла и е излязла отново?

— Не, нищо не съм чул.

— Госпожо Хокин, когато Алисън разхождаше кучето, имаше ли обичай да се отбива някъде? При съседи? Нали споменахте, че ходи на училище със свои братовчеди.

Рут поклати глава.

— Не. Просто прекосяваше полето до горичката и се връщаше. През лятото ходеше и по-далече, из гората до изворите на Скарластън. Между хълмовете има нещо като пролом, оттук не се вижда, но през него може да се върви по брега на реката чак до Дендърдейл. Но никога не би отишла толкова надалеч вечер, през зимата — жената въздъхна. — Освен това обиколих всички къщи в селото. Никой не е видял и следа от нея, след като е прекосила полето.

— Ами кучето? — попита Грънди. — Върна ли се?

Съобразителност на селски жител, каза си Джордж. И на него щеше да му дойде на ум, но не толкова бързо.

Рут отново поклати глава.

— Не. Но ако с Алисън се е случило нещо, Шеп никога не би я изоставила. Ще лае, но няма да се отдели от нея. А в нощ като тази лаят й щеше да се чуе из цялата долина. Вие идвате отвън. Чухте ли лай?

— Тъкмо на това се чудех — отвърна Грънди. — На тишината.

— Можете ли да опишете дрехите, с които беше облечена Алисън — попита практичният Лукас.

— Тъмносиньо късо палто върху училищната си униформа.

— На девическото училище „Хай Пийк“ ли?

Рут кимна.

— Черно сако, бежова жилетка, бяла блуза, вратовръзка на черни и бежови райета и бежова пола. Беше обута с черен вълнен чорапогащник и черни кожени полуботушки. Никой не бяга от къщи, облечен в училищната си униформа — избухна тя неудържимо и от очите й рукнаха сълзи. Тя ги изтри гневно с опакото на ръката си. — Защо седим тук като на вечеринка? Защо не започнете да я търсите?

Джордж кимна.

— Така ще сторим, госпожо Хокин. Но ни трябваха някои подробности, за да насочим правилно усилията си. Колко е висока Алисън?

— Почти колкото мен. Метър и шейсет, нещо такова. Стройна е, фигурата й тъкмо започва да се оформя.

— Имате ли някаква скорошна нейна снимка, която да покажем на екипа? — попита Джордж.

Хокин отблъсна стола си назад. Краката му изскърцаха по каменните плочи. Той издърпа чекмеджето на кухненската маса и извади една купчина снимки. После се наведе напред и ги разпръсна на масата пред Джордж. Лицето, което го гледаше от петте цветни портретни фотографии, не можеше да се забрави лесно.

Никой не беше го предупредил, че момичето е красавица. Усети, че дъхът му спира, докато се взираше в лицето на Алисън. Косата й, с цвят на мед, падаше до раменете, обрамчила овално лице, осеяно тук-там с бледи лунички. Сините й, леко раздалечени очи придаваха на чертите й нещо славянско, носът й беше фин и прав. Устата й беше плътна, чувствена, усмивката й вдълбаваше малка трапчинка на лявата й буза. Единственото несъвършенство на това лице беше един наклонен белег, пресичащ дясната вежда, тънка бяла линия между тъмните косъмчета. На всяка снимка позата леко се променяше, но искрената й усмивка оставаше неизменна.

Той погледна Рут, чиито черти се бяха смекчили едва забележимо, докато гледаше лицето на дъщеря си. Сега му стана ясно какво бе привлякло погледа на Хокин към вдовицата на фермера. Когато изчезнеше напрежението, изсмукващо мекотата от лицето на Рут, красотата й ставаше също тъй явна, както и при дъщеря й. Сега, когато едва забележима усмивка се бе плъзнала по устните й, му се стори невероятно, че първоначално я беше определил като невзрачна.

— Очарователно момиче — каза тихо Джордж. После се изправи и взе снимките. — Бих искал да ги задържа засега. — Хокин кимна. — Сержант, може ли да поговорим отвън?

Двамата мъже излязоха от топлата кухня в мразовитата нощ. Докато затваряше вратата зад себе си, Джордж чу как Рут каза примирено:

— Сега ще сложа чай.

— Какво ще кажеш? — попита Джордж. Не му беше необходимо потвърждението на Лукас, за да знае, че случаят е сериозен, но ако сега влезеше в ролята си, която му даваше власт над униформения, това би било равностойно на признание, че момичето е било убито или най-малкото е пострадало тежко. А въпреки нарастващото си убеждение, че се е случило тъкмо това, той изпитваше суеверен страх, че предприемеше ли такива действия, те биха направили нещастието действително.