Вал Макдърмид: Мястото на екзекуцията

— Мисля, че трябва да повикаме полицай с куче следотърсач, и то колкото е възможно по-бързо, сър. Може да е паднала, може да лежи някъде с тежка травма. Ако са се натъкнали на каменопад, може кучето да е загинало. — Той погледна часовника си. — Имаме четирима униформени на службата в памет на Кенеди. Ако побързаме, ще ги засечем, преди да им свърши смяната, за да ги докараме тук заедно с всеки, който няма някакви други преки задължения. — Лукас се пресегна пред него и отвори вратата. — Трябва да ползвам телефона им. Няма смисъл да опитвам радиовръзка. По-лесно ще се свържа от дъното на някоя каменоломна.

— Добре, сержант. Организирай търсенето, както прецениш. Аз ще повикам сержант Клъф и детектив Краг. Могат веднага да започнат да разпитват по къщите, за да се уточни кой я е видял последен и къде.

Джордж усети леко прималяване в стомаха — също като сценична треска пред премиера. Така си и беше. Ако опасенията му се окажеха основателни, той стоеше на прага на първото си голямо разследване, за което щеше да отговаря изцяло. По този случай щяха на го преценяват до края на кариерата му. Не успееше ли да разкрие какво се е случило с Алисън Картър, случаят щеше да му се лепне завинаги на челото като позорно петно.

Сряда, 11 декември 1963 г., 21 часът и 7 минути

Дъхът на кучето се виеше и полюшваше като нещо живо на нощния вятър. Немската овчарка седеше спокойно, с наострени уши, зорките й очи оглеждаха моравата в центъра на Скардейл. Полицай Дъсти Милър, водачът на кучето, стоеше до него и почесваше разсеяно късата кафеникава козина между ушите му.

— Трябва да дадем на Принс дрехи и вещи на момичето — казваше той на сержант Лукас. — Колкото по-дълго ги е носила, толкова по-добре. Можем да се справим и без тях, но така ще е по-лесно за кучето.

— Ще поговоря с госпожа Хокин — намеси се Джордж, преди Лукас да успее да възложи тази задача другиму. Не че се съмняваше в тактичността на униформените полицаи; просто искаше още една възможност да огледа майката на Алисън Картър и съпруга й.

Когато влезе, го обгърнаха топлите пари на кухнята, където Хокин продължаваше да седи край масата и да пуши. Сега пред него имаше чаша чай, чай пиеше и полицаят, седнал на другия край на масата. Двамата вдигнаха очи, когато инспекторът влезе. Хокин повдигна въпросително вежди. Джордж поклати отрицателно глава. Хокин изду устни и потри очи с ръка. Джордж забеляза със задоволство, че той най-сетне започва да проявява признаци на безпокойство за съдбата на доведената си дъщеря. Мисълта, че Алисън може да е в опасност, като че ли най-сетне бе проникнала през бронята на неговото самодоволство.

Рут Хокин стоеше пред умивалниците, с ръце, накиснати в сапунената пяна. Но не миеше съдовете. Стоеше неподвижна и се взираше внимателно в непроницаемия нощен мрак. Лунната светлина едва успяваше да огрее поляната зад къщата; на това място, в дъното на долината, високите скални образувания бяха толкова близо, че спираха достъпа на лунните лъчи. Зад прозореца се виждаше само някакъв блед силует на фона на сивкавобелите скали. Джордж предположи, че става дума за някаква допълнителна постройка към фермата. Зачуди се дали сградата вече е била претърсена. После се прокашля и каза:

— Госпожо Хокин…

Тя се обърна бавно. Като че ли бе остаряла през краткото време, откакто полицаите пристигнаха в Скардейл. Кожата се опъваше върху скулите, очите й бяха хлътнали дълбоко в черепа.

— Да?

— Трябват ни някакви дрехи на Алисън. За кучето следотърсач.

Тя кимна.

— Ще донеса нещо.

Водачът на кучето каза, че ще е най-добре да има обувки, а дрехите да е носила поне няколко пъти. Може би някой пуловер или палто.

Рут излезе от кухнята с походката на сомнамбул.

— Ще бъде ли удобно пак да ползвам телефона? — попита Джордж.

— Заповядайте — Хокин махна с ръка към входното антре.

Джордж излезе след Рут и се упъти към масата, върху която стоеше старомоден бакелитов телефонен апарат и една сватбена снимка — Рут, сияеща, хванала под ръка съпруга си. Ако не беше красивото лице на Хокин, Джордж надали би познал булката.

Веднага щом затвори кухненската врата зад себе си, усети как меденият въздух затяга прегръдката си около него. Ако момичето бе свикнало да живее при такива температури, шансовете му да оцелее на открито бяха по-големи. Видя как Рут Хокин изчезва зад завоя на стълбата и се зае да набира номера. След четири иззвънявания отсреща вдигнаха слушалката.