Джон Лескроарт - Наградата

Мики остави своята чаша.

— Толкова ли важен беше за теб Крейг? Отиде си и ти вече няма за какво да живееш?

Тя поклати глава.

— Не е само заради това, че си отиде. Вече даже ми се струва, че не е и заради самия него. По-скоро е идеята, че живях с тази — тази илюзия, през цялото време, мислех си, че вървя нанякъде, че той и аз вървим нанякъде и че всичко това има значение. — Тя се приведе напред. — Искам да кажа, Мик, всичко имаше значение. Беше свързано. Говоря за света.

— А сега не е ли?

— Нещо не мога да разбера как отново да свържа живота си с всичко останало.

— И мислиш, че ще го разбереш като си седиш в кулата?

— Не зная къде ще го открия.

— Значи си се отказала да търсиш? Отстрани така изглежда.

— Е, не е така.

— Не е ли?

В очите й проблесна гняв.

— Не! — После добави по-меко: — Наистина се опитвам да не се изгубя напълно, Мики. Не мисля, че можеш действително да си представиш какво е да ти издърпат чергата изпод краката, както стана с мен.

— Напротив — възрази Мики. — Мога. Издърпаха ни я и на двамата по едно време. И онова беше много по-зле, отколкото да изгубиш гаджето си. Доста добре си го спомням.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че си твърде млада да се предаваш. Тук навън, в реалния свят има хора, които ги е грижа за теб — аз например, и Джим, и дори Уайът, — а може би ни дължиш и ти на свои ред малко грижа.

— Мен ме е грижа за всички вас, момчета.

— Така ли? И как да разберем? Напускаш работата си при Уайът, струпваш ми всичките си ангажименти там, бягаш от Джим…

— Не съм…

— Напротив, Там. Напротив. И всички ние се почувствахме зле заради теб и още се чувстваме така. — Той протегна ръка през масата и докосна нейната. — Но сега вече трябва да се върнеш при нас. Поне да започнеш да се връщаш. Спомняш ли си, много отдавна, преди още Джим да ни вземе, се заклехме, че винаги ще се обаждаме един на друг, ако поемем по грешен път? Помниш ли?

— Да, добре. Разбира се.

— Е, сега брат ти се обажда. Трябва незабавно да се измъкнеш и да поемеш по друг път. Най-малкото Джим ще има нужда от теб през следващите няколко седмици. Аз ще имам нужда от теб, заради него. Може би дори ще се окаже, че Уайът има нужда от теб.

— Уайът никога повече няма да има нужда от мен. И никога не е имал. А особено сега, направо ми е бесен.

— Никога не е казал и една думичка, че ти е бесен. Изглежда само притеснен. Но ни най-малко сърдит. Обвинява себе си, така си мисля аз. За това, че е назначил Крейг, за това, че го е задържал, за това че сте се сближили.

Тамара вдигна поглед към тавана с вид на човек, който се опитва да се съвземе. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша.

Появи се сервитьорката и постави пред всеки от тях по една малка чинийка, а после и плато с шест кнедли помежду им.

— Кунг пао-то със скариди идва след малко — обяви тя.

Мики си взе една кнедла с пръчиците и я постави в паничката пред сестра си.

— Хапни и ще се почувстваш по-добре — каза той. — Обещавам.

В събота Мики посещаваше курс по готварство в „Ла куизин“ в една голяма викторианска къща на улица „Уебстър“ между „Клей“ и „Сакраменто“. Вече беше по средата на шестседмичния професионален курс „Нож и кълцане“, осмият му официален курс през последните три години. На този етап той имаше възможност да получи Кулинарен сертификат — най-ниското професионално ниво и евентуално да бъде нает да реже лук и да пресява брашно по осем часа на ден, но чак след още две-три години.

И все пак, подготвяше се за нещо, което обичаше. До трийсетата си година, ако всичко вървеше както трябва, щеше да работи в кухня; до четирийсетата щеше да си има свое заведение. Може би малко, но негово. Беше съгласен с тези срокове.

Курсът му започваше точно в 8:00 часа и ако някой закъснееше, не го пускаха. Не се приемаха никакви извинения, дори ако си предплатил целия курс, дори ако не си намерил къде да паркираш, ако е умрял чичо ти или всичко това заедно. Марк Боле, главният готвач, заключваше входната врата точно на секундата и не я отключваше през следващите пет часа.

— Искате да придобиете опит в работата в професионална кухня? — повтаряше многократно той с все още силно изразения си френски акцент. — Трябва да се научите никога, никога да не закъснявате. Никога да не сте болни. Да не планирате прекалено много почивни дни, нито ваканции. Кухнята не е кариера. Тя е призвание, нещо свято. Никога не бъдете нещо по-малко от най-доброто, на което сте способни. В противен случай ще се окажете без работа. Защото винаги, винаги ще се намери някой, който да пожелае да има вашия шанс.