Джон Лескроарт - Наградата

Тази нощ обаче той не бе дошъл заради гледката. Заради формата си на успоредник, подът завършваше с остър ъгъл в северната и южната си част. Мики погледна наляво и отиде до края, където, както очакваше и се надяваше, седеше сестра му, с хипнотизиран вид, прегърнала колене, облечена в суичър с качулка и камуфлажен панталон.

— И ти позволиха просто така да си седиш тук цял ден? — попита той.

Тя вдигна поглед и сви рамене.

— Не преча на никого.

Мики приклекна на едно коляно.

— Мислеше ли да се прибереш вкъщи по някое време?

— Естествено.

— Кога?

— Накрая.

— Добре. Така поне ще зная, да не давам стаята ти под наем. — Млъкна за малко. — О, и в случаи, че се чудиш, Джим е добре.

Сега тя бързо и изненадано обърна глава към него.

— Че защо да не е?

— Няма причина. Добре е. Наистина. Искам да кажа, откакто го прибрах вкъщи.

— Той е излизал? Къде е ходил?

— В „Шемрок“. А после и в страната на опиянението.

— Защо го е направил?

— Може би е искал да си поговори с някого. Може би съквартирантката му не е казала, че излиза, а той не е искал да стои сам.

— Не съм длъжна да му казвам къде отивам и какво правя. Нито пък на теб.

— Абсолютно вярно. Не бих могъл да съм по-съгласен. Ти си зрял човек. Всички сме зрели хора.

— Повечето нощи и ти не ни казваш къде ходиш.

— Вярно е. Навярно трябва да го правя. Мога да започна отсега. Или пък отново да си оставам у дома. — Той смени тона. — Джим остарява, нали знаеш?

Устата и се изви надолу.

— С което искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че вече е твърде стар, за да излиза сам и да пие прекалено много. Барманът щеше да извика ченгетата, ако не се бе свързал с мен.

— Значи, слава Богу, че се е свързал.

Мики въздъхна дълбоко и се втренчи над главата на сестра си в последните следи от залеза.

— Мислех, че ще си дадеш сметка какво изпитва той.

Тя седеше и се взираше в брат си.

— Във връзка със смъртта на Доминик Комо — продължи Мики. — Нали разбираш, това е човек, с когото е прекарал години от живота си? Нещо като теб и Крейг. — Говореше за Крейг Чирко, бившия служител на клуб „Хънт“.

При споменаването на бившия й приятел, Тамара примигна няколко пъти бързо. От лявото й око се отрони сълза и тя я избърса. Върху раменете й като че ли се стовари част от напрежението. След още миг извърна лице към него.

— Какво искаш, Мик?

— Честно казано, не зная. Може би да си поговорим малко. Яла ли си нещо днес?

Устните на Тамара се отпуснаха, изглеждаше почти като усмивка.

— Храна. Все храна.

— Не все, но често. Предполагам, че няма да ти навреди.

— Сигурно няма — въздъхна тя. — И не, не съм яла.

— Цял ден?

— Малко овесена каша, когато станах.

Той посочи към града, проснат под тях.

— Нагледа ли се вече на тази гледка?

— Май да.

Побутна я леко по рамото, приятелски и по братски, и каза:

— Да вървим.

— Е, колко?

— Какво колко?

— Колко килограма си свалила?

— Не зная точно. Четири-пет може би.

— Според мен, повече. А ти се теглиш всеки ден, Там, така че знаеш съвсем точно или поне приблизително. Недей да продаваш на краставичар краставици. Колко?

— Добре де. — Тя го погледна в очите през масата. — Да кажем осем килограма.

— Осем килограма за шест месеца?

— Може би девет.

— Това е прекалено много. Особено като се има предвид, че си почнала от идеално тегло.

— Явно не е било достатъчно идеално. — Направи опит да се усмихне, но не успя. — Просто вече нямам апетит, Мик. Мъча се, но не усещам никакъв вкус.

— Кнедлите тук ще ти вземат ума.

Тя отново сви рамене.

— Може. Ще видим. Не, че се въздържам да ям. Просто не мисля за това.

— А би трябвало. — Мики сръбна от чашата с много горещ чай. — Не ми харесва да те виждам толкова отслабнала, Там. Напомняш ми за мама.

Тамара спря чашата наполовина до устата си.

— Не съм като мама. Тя беше наркоманка. Взе свръхдоза.

— Да, но преди това и тя не се хранеше добре. И сега, като те гледам, малко ми приличаш на нея. И всичко ми се връща кристално ясно. И ме плаши.

— Мики, аз няма да умра.

— Напротив. Но бих предпочел да не е скоро. Иначе за какво беше всичко?

— Кое всичко за какво е било?

— Имам предвид, нали знаеш, това, че Уайът ни спаси. Че Джим промени целия си живот, за да ни отгледа.

Тя размърда чашата си върху масата.

— Понякога си мисля, че не е станало с някаква цел. Просто така се е случило. Ето ни сега всички и какво? Джим навярно ще умре съвсем скоро. Уайът е изхвърлен от бизнеса. Всичко стига до задънена улица.