Джон Лескроарт - Наградата

— Специален случай. Имаш ли нещо против?

— Не и ако ти нямаш нищо против следобед да заспя на бюрото си — отговори Мики. — Но ако одобряваш, ще се насиля с една-две чашки.

— Това се казва силен дух.

— И какъв е специалният случай?

— Нека почакаме да дойде виното. Междувременно, разкажи ми за тази сутрин. Наистина ли ти откри тялото?

Мики нахвърля кратка версия на събитията от деня. Мъртвецът, според документите в джоба му, беше Доминик Комо, виден градски активист, обявен за изчезнал четири дни по-рано. Още по-удивителен и потискащ, от гледна точка на Мики, бе фактът, че дядо му Джим Пар бе работил като личен шофьор на Комо. Покойникът бе един от героите на Джим. Така че, когато и ако довечера се прибереше вкъщи, на Мики щеше да му се наложи да сподели единствената спалня с площ от осемдесет и четири квадратни метра, със скърбящ дядо и със сестра, която сякаш бе блъсната от товарен влак.

Сервитьорът се появи с виното им. Хънт го опита, обяви го за чудесно, почака да им напълнят чашите и вдигна своята.

— Да пием за новото начало.

— За новото начало — повтори Мики. Той се поколеба, с чаша до устните си. — Защо това ми звучи зловещо?

Хънт остави своята чаша недокосната.

— Аз май се реших да затворя заведението. Да ти позволя да преминеш към готваческата си кариера.

— Ами ти?

— Аз ще се оправя. Може да се присъединя към някоя друга такава дружинка в града. Или пък да си намеря истинска работа. Струва ми се, че всички тези компютърни и пазарни умения, в които се усъвършенствах, би трябвало да струват нещо за някого. Може да се окаже ново начало.

— Но ти не искаш да правиш това.

— Е, понякога се налага да правиш онова, което не ти се иска. На теб например всъщност не ти харесва да си рецепционист и момче за всичко.

— Не е същото.

— И защо не?

— Ами едната причина е, че аз съм много по-млад от теб.

Хънт едва не се изсмя.

— На четирийсет и пет човек съвсем не е с единия крак в гроба, Мик. Известни са случаи, когато хората започват отначало на тази възраст. Гьоте е написал „Фауст“ на осемдесет, така че в мен може би все още има някаква надежда.

— Не става дума за това. Не е само възрастта. Ти обичаш това, което вършиш.

— Дяволски сигурно е, че не обичам да седя в офиса и да чакам телефонът да звънне.

— Но когато има работа…

— Сигурно. Не е лошо. Не споря. Много ми харесва, когато бизнесът работи. — Той повдигна длани на няколко сантиметра от масата. — Но ти знаеш какво е напоследък. Не виждам как може нещата да се обърнат. Затова реших да ти дам няколкоседмично предизвестие — ще те водя на ведомост, докато не затворя окончателно, но си помислих, че заслужаваш да узнаеш веднага, щом го реша, а аз вече почти го направих.

— Почти или напълно?

— Е, почти напълно, освен ако не се случи нещо драстично. Исках също да ти кажа колко високо оценявам всичко, което направи за мен през последните няколко месеца. Но не мога да искам от теб да продължаваш, когато сам не виждам никакво бъдеще в това.

Най-накрая Мики забеляза чашата си с вино. Той я вдигна и изпи солидна глътка.

— И така, какъв е крайният срок?

— Ами наемът за офиса е предплатен за още два месеца, а трябва да направя едномесечно предизвестие. Така че, предполагам говорим общо взето за трийсет дни.

— Освен ако нещо не се появи и не обърне нещата?

— Не бих залагал на това, Мик. В този момент наистина не виждам какво би могло да се случи.

Нещо избръмча до главата на Мики и той замахна по посока на дразнещия звук, който така грубо го бе изтръгнал от следобедната му дрямка. Телефонът се сгромоляса на пода пред бюрото му и слушалката се търкулна на паркета.

Мики скочи от стола си, викайки:

— Идвам. Съжалявам. Секунда. — Той заобиколи бюрото, грабна слушалката и дишайки тежко успя отново да се извини, преди да си даде сметка къде се намира. Тогава каза:

— „Клуб Хънт“ Мики на телефона.

Мъжки глас:

— Всичко наред ли е там?

— Да. Просто съборих телефона на пода. С какво мога да ви помогна?

— Каза, че си Мики, нали?

— Да.

— Добре, почакай за минута. Тук има някой, който иска да говори с теб.

Мики почака, после чу гласа на дядо си.

— Хей, Мик, ти ли си?

— Джим?

— Да. Същият.

— Какво става? Как си?

— Ами… малко прецакан.

— Къде си?

— В „Шемрок“.

— Добре ли си?

— Добре. Добре съм. Но съвсем скоро ще ми трябва превоз до вкъщи.

Мики си погледна часовника и изпусна въздишка.

— Джим, едва четири часът е. Ще съм на работа поне още един час.