Джон Лескроарт - Наградата

Така че паркирането не бе такъв ужасен проблем, какъвто би бил иначе. Днес Мики си намери място до евакуационния изход на Университетския медицински център, само на няколко пресечки от апартамента им. До този момент Джим вече хъркаше.

Петнайсет минути по-късно старият човек бе в леглото си, облечен, но без обувки, завит с одеяло. Мики затвори вратата на спалнята. Беше изпотен, тъй като на практика бе отнесъл Джим на ръце до втория етаж, където живееха. Той обезсърчено огледа разхвърляната всекидневна — сгъваемото легло на Тамара бе смъкнато от стената и си стоеше неоправено. Навсякъде имаше разпръснати вестници от последните няколко дни. На почти всяка плоска повърхност бяха оставени чаши от кафе.

Захвана се да оправя и когато привърши отиде до своята стая — по-скоро голям гардероб — с прозорец, гледащ към стената на апартамента до тях. Имаше легло, етажерка за книги, направена от дъски и тухлички, малка тоалетка-бюро, няколко фотоса по стените.

Изобщо не влезе вътре. Остана застинал на прага. Нищо чудно, че изхвърчаше от това място винаги, когато можеше.

Тук нямаше как да се живее.

Смъртта на Доминик Комо, вече потвърдено убийство, бе водеща в новините от пет часа. Както и подозираше Мики, причината не бе удавяне, по-скоро някои го бе ударил отзад по главата с тъп предмет. Комо е бил обявен за изчезнал четири дни преди тялото му да бъде открито полупотопено в лагуната, недалеч от Двореца на изящните изкуства от…

Седнал пред телевизора, Мики се приведе напред леко шокиран при вида на собствения си образ, който се появи на екрана като част от голямата случка на деня. Разбира се, сутринта на местопроизшествието той бе говорил с няколко репортери, но така и не му хрумна, че ще стане дума за него, тъй като неговата роля в голямата история в най-добрия случай бе бележка под черта. Ето го обаче по телевизията, описва как се е натъкнал на трупа. Помисли си, че е доста готин, въпреки, че изглеждаше много млад и рошав, и внезапно осъзна, че последното е логична последица от спането на открито под дърветата.

После го определиха като „сътрудник на клуба «Хънт», частна детективска фирма“ и Мики реши, че наболата брада и изпомачканите дрехи надали бяха най-добрата реклама на света. Тази мисъл малко го стресна — не дай си, Боже, той да се окаже уязвимата точка за бизнеса. Може би, докато разчистваше апартамента и околната среда, нямаше да е лошо и да поработи малко върху личната си хигиена и външен вид.

В този миг обаче образът му изчезна от екрана и наперената говорителка на Канал четири продължи с още факти около престъплението и жертвата. Поради продължителната работа на дядо му като шофьор на Комо, Мики знаеше доста за него, но в действителност никога не си бе давал сметка за обхвата на благотворителната му дейност. Сега научи, че Комо е или основател, или член на бордовете на не по-малко от шест основни благотворителни организации в Сан Франциско — Младежки проект „Сънсет“ (на който беше изпълнителен директор), „Брасерос Унидос“, коалиция „Мишън стрийт“, „Работилници Рейнбоу“, „Убежище за жени — жертви на домашно насилие“ и „Дом за адаптация“.

Водеше се полицейско разследване, но засега нямаше заподозрени.

Гладко избръснат, изкъпан, със спортен панталон и риза, яке „Маунтин хардуер“ и обувки за тенис, Мики отиде пеша до парка Голдън гейт, продължи още около четиристотин метра и се озова до музея „Де янг“.

Вдясно се извисяваше една от любимите му съвременни добавки към градския пейзаж. В съседство с музея на девет етажа височина във вече тъмнеещото небе се издигаше необичайна на вид кула. Отвън тя изглеждаше като направена от метални панели — може би мед? — в които бяха вградени най-различни дефекти, от бучки, до вдлъбнатини и дори дупки. Още по-неочаквано бе, че особено на пръв поглед, във височина кулата сякаш се изкривяваше; правоъгълната в основата си форма нагоре се извиваше и на върха се превръщаше в отричащ гравитацията успоредник. От върха, на който имаше панорамна платформа, Мики със задоволство бе открил, че основата на кулата е на една линия с линията на парка, ориентирана изток-запад, но самият връх бе така извъртян, че да следва линията на централните улици.

Щом влезе, той спря за минута, заслушан в джаз квинтета, свирещ във фоайето — традиция в петък вечер — после взе асансьора до върха. Сякаш нямаше сила на притегляне. Беше идвал тук не по-малко от четирийсет пъти и всеки път това място упражняваше магията си над него. Прозорците бяха огромни, широки и високи и през тях целият град се разкриваше на длъж и шир. И понеже, благодарение на извитата архитектура на кулата, под него изобщо не се виждаше сграда, усещането винаги беше сякаш плува. Слънцето тъкмо бе изчезнало в океана и сега пурпурното западно небе бе лумнало в прекрасни оранжевочервени облаци. Мостът Голдън гейт бе насреща, точно вдясно от него. А непосредствено зад него небостъргачите в центъра тъкмо почваха да проблясват с нощното си осветление.