Джон Лескроарт - Наградата

— Не мисля, че Моуз ще ми даде да пия още един час.

— Кой е Моуз?

— Барманът. Добро м’че — изломоти той.

— А защо просто не пийнеш вода или нещо такова? Ще ти даде ли да пиеш вода?

— Аз не пия вода. Знаеш ли какви ги вършат рибите във водата? Не ти трябва да знаеш. Може би ще ми даде още едно питие? — Прозвуча сякаш предложението му се отнасяше до някого пред него. — Май не, обаче. Не. — И пак към Мики: — Клати глава. Задръж така за секунда. Ето ти го отново. Кажи му, че ще пия бавно.

Отново се чу гласът на първия мъж.

— Аз съм Моузес Макгуайър. Знаете ли къде се намира „Шемрок“? Може би ще искате да дойдете и да вземете вашия старец. Не съм сигурен, че ще му позволя да излезе оттук в състоянието, в което се намира.

— Това е дядо ми — каза Мики.

— Какъвто ще да е. — Макгуайър понижи глас. — Вижте, ако не си беше спомнил номера ви веднага, щеше да се наложи да му извикам такси, но той каза, че не иска такси и затова го попитах какво ще каже за ченгетата, а съм дяволски сигурен, че не ми се ще да го направя. Междувременно си имам работа. Пиян е като свиня и трябва да дойдете и да го вземете веднага. На колко години е?

— Не зная точно. Май на седемдесет и четири, някъде там.

— Прекалено много за един пияница. Трябва да дойдете и да си го приберете.

Проклинайки наум, вече напълно разбуден, Мики каза:

— Добре. Дайте ми го пак, става ли? — После, след кратка пауза: — Джим. По дяволите. Първо ще се обадя на Там. Ти просто чакай. Може тя да успее да дойде по-бързо и да те отведе у дома.

— Тя не е у дома.

— Къде е?

— Не зная. Излезе.

— Е, все пак ще пробвам да я намеря. През това време ти чакай. Просто стой там и изпий една сода. Рибите бягат от содата като от чума. Защото мехурчетата ги карат да пърдят.

Двайсет минути по-късно, Мики паркира зад ъгъла, запушвайки една кола и влезе в „Литъл Шемрок“, кварталната кръчма на Джим.

Един от най-старите барове в града, основан още през 1893 година, „Литъл Шемрок“ бе тясно помещение, което започваше още от входната врата. Две големи витрини, гледаха към булевард Линкълн и пропускаха вътре оскъдна дневна светлина. Лявата страна бе заета от бар с десетина високи столчета, вдясно най-отпред имаше колекция от стари предмети: древен велосипед, чернобели фотографии, някогашни предизборни плакати, а на стената бе окачен стенен часовник, спрял по време на голямото земетресение от 1906 година. Малко по-навътре помещението леко се разширяваше и предоставяше място за игра на дартс, както и за джубокс, а съвсем в дъното, под фалшиви лампи „Тифани“ стаята имаше вид на вехта всекидневна с два хлътнали дивана и няколко струпани с възглавници фотьойла.

Джим Пар седеше в другия край на претрупания бар с празна чаша пред себе си. Може би в крайна сметка барманът да бе склонил на нещо безалкохолно. Джим се взираше в телевизора. Страните му бяха влажни. Извинявайки се, Мики си проправи път през тълпата, стигна до дядо си и сложи ръка на рамото му така, сякаш наполовина го прегръщаше. Целуна го по голото теме и каза:

— Здрасти.

За миг Джим се облегна на него, после се отдръпна, сграбчи една салфетка и си изтри очите.

— Как пристигна толкова бързо?

— Не спазвах ограниченията на скоростта. А и запуших една кола. Мислиш ли, че ще можеш да ходиш?

— ’стествено. Можех и пеша да се прибера, ако се наложи.

— Е, слава Богу, че не се налага. Платил ли си?

— Още като дойдох. Винаги правя така.

— И аз така съм чувал. Винаги. Добре. Да тръгваме.

Старият човек сложи крака на пода и се изправи, облягайки се на Мики. Барманът видя какво става и одобрително кимна към Мики. Безмълвно изрече с уста „Благодаря“.

Пар успя да се задържи прав, докато маневрираха по посока към изхода и после навън. Все още беше ясен топъл ден и слънцето светеше в очите им, докато отиваха към колата. Мики изтърси Пар на предната седалка, заобиколи и също седна.

— Това заради Доминик Комо ли е? — попита той.

Дядо му, облегнал глава назад със затворени очи, се извърна към Мики и отрони още една сълза.

— Обичах това момче — каза той.

Мики улесняваше паркирането си в града като предвидливо държеше в жабката на колата един пропуск за инвалиди и при нужда го вадеше и слагаше отгоре на таблото. Изненадващо ценният син знак му бе даден от дядо му. На теория само инвалидите би трябвало да имат достъп до тях, а Джим Пар не беше инвалид.

Нито пък Доминик Комо, ако става на въпрос.

Комо обаче притежаваше инвалидни карти за онези специални случаи, когато нищо друго не вършеше работа. И когато Пар се пенсионира преди осем години, той му подари една. Комо бе в състояние да набавя неща, на които хората нямаха право. Това бе един от талантите му, а достъпът до такива неща бе сред бонусите от бившата служба на Пар.