Джон Лескроарт - Наградата

Скандирането от другата страна на улицата постепенно заглъхваше, но Мики все още чуваше един силен глас — несъмнено на Канард — който сега крещеше на ченгето-водач.

— Как започна всичко това днес? — попита той. — Мислех, че нещата са още в съда.

— Не. Умниците в общината решили просто да карат нататък и да подберат птиците. Цялата тази работа е смахната. И при всички случаи — съмнителна. Почнаха да пресушават езерото още преди няколко дни, преди да са готови с патиците — тайно, бих казал, а това никога не е добра идея — Канард и хората му дочули, че там долу се върши нещо и откачалките почнаха да се събират още преди изгрев слънце. Олеле.

Сирени на нови полицейски подкрепления в далечината. Още един бус от медиите спира със скърцане.

Така, както се развиваха нещата, Мики си помисли, че историята има всички шансове да придобие национално значение.

Той обаче трябваше да се прибира у дома, да се измие и да ходи на работа. Така че благодари на по-възрастния мъж за компанията, каза му довиждане и пресече улицата на около половин пресечка северно от митинга. Зави надясно и вървя успоредно на бреговата линия, докато не се изгуби от погледа на тълпата.

Тук по-ниското ниво на лагуната бе значително по-видимо, отколкото при демонстрантите. На утринната светлина калните коренища на тръстиката лъщяха в черно на фона на лепкавата тиня на дъното. Ниско приведените клони на дърветата, които иначе докосваха водната повърхност, сега сякаш бяха подрязани на петдесетина сантиметра над нея. Асфалтова алея водеше от паркинга към водната линия и Мики пое по нея за по-кратко към мястото, където бе оставил колата.

Но преди да направи и няколко крачки, един стърчащ от мръсната вода корен го накара да се закове на място. Странно как понякога тези диворастящи неща силно напомнят форми, които човек очаква да види в други видове, в животните, дори в хората. Този корен, подаващ се от водата, като нищо може да се окаже човешка ръка.

Всъщност, приликата бе толкова силна, че той се принуди да излезе от пътеката и да огледа по-отблизо. Слезе право до ръба на водата, откъдето погледът му, макар и смътно, можеше да проникне на петнайсетина сантиметра надолу във водата и да различи една непогрешима форма.

Докато Мики се взираше, обзет от подозрения, внезапно водата като че ли се раздвижи и от потопеното нещо се издигна струйка мехурчета, преобръщайки го на една страна. Вече ясно се видя, че нещото е тяло; то се заиздига нагоре, докато главата му изскочи над повърхността и лицето на мъртвеца, с извадени очи, се облещи насреща, принуждавайки Мики да затаи дъх насред писъка си.

В дванайсет и десет Мики изкачи няколкото стъпала от входа на улица „Грант“ в сърцето на Чайнатаун до вратата на работното си място, частна детективска агенция, наречена клуб „Хънт“.

Макар че думата агенция не беше съвсем точна, особено напоследък.

Допреди шест месеца бизнесът си бръмчеше успешно, при горе-долу същите обстоятелства, както и през първите шест години и половина от своето създаване. Тогава собственикът — Уайът Хънт — нямаше кой знае какви грижи да намира работа на своя персонал от двама души и половина през повечето време, тъй като обслужваше предимно няколко от най-богатите юридически фирми в града.

Сестрата на Мики, Тамара, се справяше със задълженията на рецепцията, а също така често извършваше и по-лека работа на терен и разпити, особено когато ставаше въпрос за жени и деца свидетели. По-младият сътрудник, бившето гадже на Тамара Крейг Чирко, поемаше лъвския дял от тичането — да открива свидетели, да връчва призовки, да съпровожда клиенти в съда за даване на показания и всякаква друга досадна работа, съставляваща бизнеса.

Мики, с изключение на отделни случаи на връчване на призовки, си изкарваше хляба най-вече с каране на такси, но почти през цялото време беше на повикване, осигурявайки транспорт на Уайът или Крейг, ако се нуждаеха от такъв, което често се случваше. В град, където паркирането винаги бе проблематично, навременният транспорт се оказваше високо ценена и непрекъснато използвана услуга.

Самият Уайът Хънт бе компютърният гений и главният мозък на организацията. С вродения си пазарен ум той успяваше да намира действителна работа, която осигуряваше заетост на всички тях.

Поне така беше до неотдавна. Докато лошият късмет, широкото огласяване на едно голямо, но загубено дело, нестабилната икономика и вероятно няколко съмнителни решения не създадоха перфектната буря, която сега заплашваше с корабокрушение цялото предприятие.