Джон Лескроарт - Наградата

Тамара просто си тръгна от работата и изпадна в дълбок срив, от който още не можеше да излезе. И, като се изключат инцидентните ангажименти с юридическата фирма „Фриймън, Фарел, Харди & Роук“, в която Хънт имаше няколко близки приятели и една приятелка — бизнесът почти се бе изпарил.

Въпреки това Мики не само бе останал с Хънт, но се бе отказал и от по-доходната си ежедневна работа в таксиджийството, напуснал бе повечето от готварските си курсове и бе заел мястото на сестра си на рецепцията. Постъпи така не само, защото Уайът Хънт бе добър шеф. Той буквално бе спасил живота и на двама им — Мики и Тамара — когато бяха деца.

По онова време Хънт беше социален работник в Службата за закрила на детето и бе получил обаждане за някакви деца, които няколко дни поред отсъствали от училище. Когато отиде да ги провери, Хънт установи, че децата, Тамара и Мики, съответно на десет и на седем години, умираха от глад в буквалния смисъл на думата, а майка им лежеше мъртва от свръхдоза хероин зад затворената врата на стаята си.

След това Хънт направи какво ли не, само и само да ги предпази да не ги дадат в приемни семейства, и накрая успя да открие дядо им по майчина линия, Джим Пар, и да го убеди да се срещне с внуците си, за чието съществуване той почти не знаеше. В крайна сметка тази среща бе довела до официално осиновяване и нов живот за всички тях — в доста голяма оскъдица, с проблеми от финансов и емоционален характер, но все пак толкова близко до истинско семейство, колкото бе възможно за един дядо вдовец, отглеждащ сам две малки деца.

И всичко стана, благодарение на Уайът Хънт, който не се бе отказал от тях.

Така че сега, Мики също нямаше да го изостави. Щеше да остане, докато бизнесът пресекнеше и се изпареше напълно. Или докато възкръснеше. И в двата случая той щеше да е на борда до края. Все още бе млад, само на двайсет и седем. Собствените му планове — да стане главен готвач и да отвори ресторант от световна класа — можеха да почакат, тъй като, подобно на повечето американци на неговата възраст, той щеше да живее вечно.

Разбира се, Мики, какъвто си бе съвестен, се беше обадил от Марина още преди три часа — на мига, в който разбра, че ще закъснее за работа — и бе записал на телефонния секретар част от историята, но все пак бе премълчал повечето.

Откриването на тялото бе отклонило шумотевицата от демонстрацията. Веднага щом бе дотичал там и се бе обърнал към един от полицаите, телевизионните ванове и голяма част от тълпата се юрнаха към другия край на лагуната, за да видят трупа във водата.

Сега той влезе в двустайния офис на „Клуб Хънт“. В дъното изскърца стол и Уайът Хънт се показа на вратата вдясно, точно зад рецепцията. Висок и мускулест, той носеше спортен панталон, синя риза и по-тъмносиня вратовръзка. Мики знаеше, че спортното му палто сигурно виси закачено на облегалката на стола в неговия кабинет в дъното.

— Тъкмо навреме — каза Хънт.

— За какво? Кажи ми, че имаме някаква работа.

— Включвам се в глупавата ти игричка. Имаме някаква работа.

Мики размаха юмрук.

— Страхотно. Ти излизаш ли?

— Да.

— Къде?

— Обяд в „Ле Сентрал“.

Мики подсвирна. „Ле Сентрал“ беше изискан френски ресторант на ъгъла на улица „Буш“. По всяка вероятност това означаваше, че Уайът бе попаднал на клиент с дълбоки джобове, който щеше да плати сметката.

— Кой е клиентът? — попита Мики.

— А-а, клиентът. Какъв клиент?

— Онзи, за когото говорим.

— Боя се, че няма клиент.

— Тогава откъде идва работата?

— Каква работа?

— Дето току-що каза, че я имаме.

Хънт се облегна на бюрото на Мики и сви рамене.

— Всъщност, правичката да си кажем, нямаме никаква работа.

— Но…

— Хей. Ти ми каза да ти кажа, че имаме някаква работа и аз се включих в играта. В действителност обаче, боя се, че нямаме никаква работа, за която да ни се плаща. — И той обърна едната си длан нагоре. — На този етап по-добре да се шегуваме за това, не мислиш ли? А добрата новина е, че аз наистина ще обядвам в „Ле Сентрал“ и те чаках. Ял ли си?

— Днес не. Но в другите дни съм ял.

Хънт се ухили.

— Браво на теб. Значи няма да се наложи да те уча как да го правиш. — Той огледа тясното помещение с такова тъжно изражение, сякаш никога повече нямаше да го види.

— Хайде да заключваме и да идем да хапнем.

На дъската с дневното меню в „Ле Сентрал“ имаше бележка, информираща клиентите, че неговото прословуто и вкусно касоле 4 4 Cassoulet — Богато и гъсто френско задушено приготвено много бавно. Съдържа месо (свинска наденичка, агнешко, патица), свинска кожа и бял боб. Готви се в специален глинен съд. — Б.пр. е било приготвяно в продължение на 12345 последователни дни. Въпреки това, и Уайът, и Мики се съгласиха, че бобът, патицата, наденицата и агнешкото са доста тежки и си поръчаха пуле фрит — половин печено пиле с пържени картофи. И сякаш като ненадейно хрумване Уайът поръча бутилка бяло вино, което по никакъв начин не бе обичайно по време на обяд. Когато Мики повдигна изненадано вежди, той обясни: