Джон Лескроарт - Наградата

Сега Мики, цели двайсет и пет минути преди началото на часа, благодарение на най-доброто паркинг място, което някога бе намирал, влезе в преддверието с чаша „Старбъкс“ в ръка и с известно учудване установи, че дори и толкова рано, пак не е първият пристигнал. Ян Торп вдигна сините си очи с лека игрива усмивка изпод сламенорус мустак. Беше със сабо, къси гащета в цвят каки на петна и синя моряшка фланелка на хоризонтални бели ивици.

— Здрасти — каза той. — Надявах се да те хвана преди часовете.

— Мен ли? Хвана ме. Какво става?

— Видях те снощи по телевизията.

Мики леко се усмихна.

— И аз се видях — каза той. — Но само четири пъти. После ми омръзна.

— Определиха те като частен детектив.

— Зная, но тази част не са я схванали съвсем точно. Аз само работя в кантората, нещо като момче за всичко. Вдигам телефона, нося кафе, такива неща.

— По дяволите.

— Какво?

Торп въздъхна. За миг той огледа улицата зад Мики.

— Нищо особено. Надявах се, че може би… ами, че би могъл да говориш с шефовете си…

— Шефа. Единствено число. Уайът Хънт. Клуб Хънт. Имаш нужда от частен детектив ли?

— Не зная от какво имам нужда, честно казано, но някои като шефа ти може да е добра стартова точка. Трябва ми човек, който да поназнайва законите, да е наясно как се прилагат и който да не е ченге. И не става въпрос за мен. А за сестра ми. Тя работеше за Доминик Комо.

— Така ли? Какво работеше?

Но точно в този момент от ъгъла се зададоха други двама от съкурсниците им.

— Ще може ли да поговорим след часовете? — попита Торп. — Навит ли си?

Мики сви рамене.

— Разбира се — отговори той. — Защо не?

След часовете, отново в най-близкия „Старбъкс“, Мики махна пластмасовата капачка на чашата си, подуха и отпи от кафето.

— Значи — каза той, — сестра ти.

Торп кимна.

— Алиша.

— Колко по-малка е от теб?

— Три години. На двайсет и пет е. Предполагам, че се притеснявам за нея толкова много, защото всъщност е цялото ми семейство.

Мики остави чашата си.

— И аз имам сестра, която заедно с дядо ни, също е цялото ми семейство. — Не виждаше причина да включва шефа си Уайът Хънт, който на свой ред бе отгледан в приемно семейство, макар че на времето, докато работеше в градската служба за закрила на детето, именно той бе издирил Джим Пар и го бе убедил да се срещне със забравените си и изоставени внуци. В резултат точно на тази среща в крайна сметка се бе стигнало до работата на Джим като шофьор на Доминик Комо, а също и до осиновяването на Мики и Тамара по-малко от година по-късно. Мики продължи: — Както и да е, баща ми слава Богу изчезна, когато бях на около две години. А майка ми почина от свръхдоза, когато станах на седем. Хероин.

— Хероин — повтори Торп. — Мразя тези лайна, а имай предвид, че говориш с човек, който знае какво е. — Той вдигна очи и продължи с неочаквано равен тон: — Баща ми застреля майка ми, а после се самоуби, когато бях на дванайсет. Не беше много забавно.

— Да. И не звучи забавно. — Мики млъкна за миг и изпусна кратка въздишка. — Тази история е по-лоша от моята или поне дяволски подобна. А не чувам често такива неща. И ето че сега ние двамата се обучаваме за готвачи. Някой трябва да направи изследване. Сираци и готвачи.

— Ние искаме да готвим за хората, ’щото не е имало кой да готви за нас.

— Добра теория. А вие двамата никакви други роднини ли не сте имали?

— Една леля в Тексас. Чичо във Флорида. Нито един не се заинтересува.

— А как останахте свързани със сестра ти? — попита Мики.

— Най-вече благодарение на Алиша, тя никога не се отказа. И двамата доста ни мотаха. По приемни домове, нали разбираш. И вие ли така?

Мики поклати глава.

— С нас не стана така. Дядо ми се появи и ни взе. Спаси ни, няма две мнения. А може би и себе си междувременно.

— Е, ние с Алиша бяхме разделени и отгледани в различни семейства. Аз се забърках в разни бели, съчетани с наркотици и се озовах в поправителна ферма за младежи до седемнайсетата си година. Колкото до Алиша, тя смени три-четири различни семейства, но си имаше свои проблеми — предимно с мъже — и затова не се задържа при никое от тях. Но тя някак си успяваше да следи къде ходя, какво правя и накрая ме убеди да се включа в младежкия проект „Сънсет“.

Мики кимна.

— Една от благотворителните организации на Доминик Комо.

— Точно така. Главната, всъщност. Както и да е, благодарение на това място и усилията на Алиша да не върша глупости, аз най-накрая се оправих, върнах се в училище, а после записах дори и колеж. Истинско чудо.