Джон Лескроарт - Наградата

— В такъв случай, съмнявам се че ще се стигне до арест. Но аз не… — Внезапно той млъкна. В главата му почна да се оформя някаква идея.

Убийството на Доминик Комо бе злободневно и широкоотразявано събитие. Би могло да се очаква, че голямата и щедра благотворителна общност на Сан Франциско, както и много от организациите, с които е бил ангажиран Комо, ще имат законен интерес убиецът му да бъде разкрит. Но като цяло, тъкмо тези хора хранеха дълбоко недоверие, ако не и истинска омраза, към полицията и силите на реда изобщо. В този случай най-левичарският голям град в страната по-скоро би оставил убийството на един от своите неразкрито, отколкото да съдейства на униформените. На свой ред полицията, а навярно и самата кметица, щяха да търсят бързо разрешаване на случая Комо и поне един арест. Повечето от онези обаче, които биха знаели най-много, едва ли щяха да искат да говорят с ченгетата.

Не можеше ли, запита се Мики, клубът „Хънт“ да изпълни ролята на посредническо звено между хората с информация, полицията, която се нуждаеше от тази информация и институциите, готови да платят за нея? Не би ли могъл той да подхвърли идеята за „обществена награда“ за информация, свързана със смъртта на Комо?

Теоретично това би могло да послужи за много цели: щяха да се осигурят ценни сведения за полицията; по-широка част от обществеността щеше да бъде въвлечена в разследването; и разбира се, най-важното — свидетел, който иначе не би желал да свидетелства, сега би бил мотивиран да го направи. В по-личен план, клубът „Хънт“ щеше да продължи да работи, обслужвайки горещата линия на наградата. Ако наградата представляваше значителна сума, щяха да се намерят доста ненормални, които да се обаждат на благотворителните организации, обещали парите, с невярна или направо нелепа и погрешна информация.

Клубът „Хънт“ щеше да се окаже много ценен в управляването на потока информация към полицията като препраща истинските следи и отсява смахнатите съобщения. Тази работа би могла да спести на ченгетата стотици човекочасове безсмислен труд по пресяване на житото от сламата.

Благотворителните организации биха имали интерес тази работа да се свърши, но те не бяха в състояние да я свършат сами, докато двамата с Хънт можеха да го направят и със затворени очи. Мики си помисли, че има поне няколко евентуални клиенти, които биха платили за услугите на клуба „Хънт“. Работата по намирането им щеше да прилича малко на търсене на съкровище, но когато го направеше, Мики щеше да може да даде на Хънт няколко месеца отсрочка, преди да закрие бизнеса.

Колкото повече го обмисляше, толкова по-убеден ставаше Мики, че парите са някъде там; той трябваше просто да ги намери. А ако свършеха работата както трябва и постигнеха успех, може би дори щяха да успеят да възстановят авторитета на клуба „Хънт“ пред юридическата общност. Всъщност, това можеше да се окаже едно ново начало за Хънт, та дори и за Тамара. Освен това, Мики, който бе склонен да хареса Ян Торп, заради сходните им вкусове и съдба, може би щеше да успее да помогне и на двамата със сестра му да си отдъхнат.

Всичко това завладя Мики толкова внезапно, че очите му се облещиха. В продължение на няколко секунди той седя като вкаменен, докато Торп не потропа по масата пред него.

— Мики? Добре ли си?

Той се съвзе и леко се усмихна.

— Знаеш ли какво — започна, — наистина не мога да ти обещая нищо конкретно, но не виждам какво ще навреди, ако поговоря със сестра ти и поне се опитам да я окуража относно задаващите се седмици. Ако смяташ, че тя ще иска да говори с мен.

— Ако смятам, че ще иска да говори с теб ли? Майтапиш ли се?

Ян Торп вече бе извадил мобилния си телефон. И набираше номера.

Алиша Торп живееше сама в една стая на приземния етаж на натруфена викторианска къща в горен „Масоник“ и макар да наближаваше 2:00 часа следобяд, когато отвори вратата на самостоятелния заден вход, ставаше ясно, че никъде не е мърдала през деня. Не беше необходимо опитно детективско око, за да се види, че част от деня е прекарала в плач, но липсата на всякакъв грим и бледото изражение не можеха да прикрият фундаменталната истина в описанието, което Ян й бе направил. Най-малкото, което можеше да се каже за нея, бе хубавичка. Очевидно беше и без сутиен под тениската с емблемата на санфранциския зоопарк, втъкната в шорти на червено райе.

Денят бе топъл, небето ясносиньо и не духаше вятър. Маса с четири стола и рекламен чадър на „Чинцано“ красяха малкото тухлено патио пред вратата и след като се запознаха, тримата отидоха там и се настаниха.