Джон Лескроарт - Наградата

Домът на Уайът Хънт беше уникално място, рязко отличаващо се от заобикалящия го индустриализиран квартал „Саутмаркет“. Обликът на квартала се формираше от Съдебната палата на Сан Франциско, намираща се на по-малко от три пресечки — шестетажен синьосив бетонен блок, който би бил на мястото си в Източен Берлин преди падането на стената. Еднообразните, мръсни, целогодишно обдухвани от ветрове улици не бяха толкова западнали или опасни — както в областта Тендърлойн например, — а просто потискащи, нерядко опустели, особено през уикенда, както сега.

На всяка улица можеха да се видят по една-две опразнени витрини на магазини, някое заведение за бърза храна, офиси на служебни гаранти, кабинет на китаец зъболекар или акупунктурист, сервизи за авточасти, рекламни агенции или магазини за преоценени дрехи. На всяка пресечка можеше да се намери бар или по-често заведение, представящо се за клуб, който всяка нощ бе ориентиран към различна клиентела — в понеделник — хип-хоп танци, във вторник лесбийско парти, друг път — салса в малките часове или караоке. Скитници, нощни птици, безпризорни и всякаква друга измет, която съществуваше на ръба и най-вече през нощта в един от най-бляскавите и пищни градове на света.

Насред всичко това, в един бивш склад за цветя, Уайът Хънт бе създал своеобразна страна на чудесата. Той бе запазил външната структура непокътната, така че първото нещо, което поразяваше, ако се влезеше през входа, съседен на вратата за гаража откъм улица „Бренън“, бе самият обем на огромното пространство под гофрирания железен покрив, извисяващ се над повече от осемстотин квадратни метра между стени, издигнати може би на шест-седем метра височина.

Следващото нещо, което бе най-вероятно да се види, щом човек влезе, бе или „Мини Купър“-ът на Хънт, паркиран до гаражната врата, или половината баскетболно игрище, отговарящо на изискванията на НБА, което той бе взел почти без пари от „Уориърс“. Ако се пресече игрището, се попада в друга работно-игрална зона, пълна с китари, усилватели и бюра с компютри, и се стига до врата в стената, простираща се от единия до другия край на огромното помещение.

От другата страна на стената Хънт бе изградил жилището си — спалня, баня, библиотека, кабинет, кухня — на двеста и осемдесет квадратни метра. Всичко в бяло и пастелно и модерно, модерно, модерно. Множество стъклени тухлички в стената към алеята отзад, над тях — високи прозорци, за да влиза естествена светлина, а окаченият таван тук бе снижен до около четири и половина метра.

И сега, на дневната светлина от прозорците, гледащи към улица „Бренън“, и от вратата на гаража, Мики и Хънт играеха баскетбол. Звуците от топкането на топката, пръхтенето и скърцането на обувките им по дъсчения под отекваха от неуплътнените стени наоколо.

Играеха един срещу един, на принципа „уинърс аутс“, което даваше огромно предимство на Хънт, тъй като той бе далеч по-добър играч и — независимо, че възрастовата разлика бе повече от петнайсет години, — в по-добра физическа форма от Мики. „Уинърс аутс“ означаваше, че всеки път, когато някой отбележи гол, топката остава негово притежание. В началото на играта Мики бе отбелязал четири бързи коша за по една точка, но после Хънт му открадна топката и направи неприличните двайсет последователни коша.

Мики, който вече се чувстваше като парцал, се довлачи до центъра на игрището, но Хънт взе топката, излъга го отдясно и се измъкна отляво. В резултат на тези движения Мики се оказа унизително проснат по задник, а Хънт дриблира три пъти и отбеляза победната си двайсет и първа точка с триумфален вик:

— Ха!

Те пиеха лимонада и си възстановяваха дишането — по-скоро Мики, не Хънт, — седнали един до друг на площадката, която водеше от кухнята на Хънт към алеята зад склада-дом.

— Двайсет и едно на четири — успя да изрече задъхано Мики. — Колко жалко е това?

— Трябваше да играем „лузърс аутс“ 5 5 Лузърс аутс — след отбелязване на кош от един отбор, топката става притежание на другия. — Б.пр. . Така повече пъти щеше да пипаш топката.

— Страхотно. Напомни ми го следващия път. Ако изобщо има следващ път, в което, точно сега, малко се съмнявам. — Мики сръбна от лимонадата, после потърка студеното стъкло в челото си. — И защо ли те оставих да ме придумаш? Не дойдох тук, за да бъда размазан на баскетбол.

— Да, обаче ти дойде, а аз си целех коша сам-самичък. И ти ми говориш кое било жалко. Ти се съжали над мен, за което съм ти благодарен и задължен.