Джон Лескроарт - Наградата

И естествено, на прага се появи Джим, воден от обонянието си.

— Това, дето мирише, май става за ядене.

— Би трябвало — каза Мики, наля вино в друга водна чаша и му я подаде. — Това дали ще пребори махмурлука?

— Адски гаден махмурлук — каза Джим, поемайки чашата, — но наздраве. — Двамата с Мики чукнаха дебелите стъклени чаши и отпиха.

Тогава на прага се показа и Тамара.

— Не съм съвсем гладна, но мога да хапна малко от това, каквото и да е.

— Това е гарнитурата, Там. Върви заедно с другото, но то ще е готово след половин час.

— Е, не зная колко ще ям, но ще поседя при вас, момчета.

Мики и подаде половин чаша вино.

— Колкото — толкова — каза той.

Тамара и Джим седяха на зелените скамейки от двете страни на масата и топяха още топлия заквасен хляб в малка купичка с фин зехтин. Готовото, полупрепечено агнешко се отпускаше под фолио на дъската за рязане, докато Мики режеше доматите за „прочутата салата на Дона“ (наречена на една стара приятелка, оказала ранно кулинарно влияние) в голямата дървена купа. Салатата се състоеше само от домати, босилек, сол и балсамичен оцет, без олио.

Когато на вратата се позвъни, Мики се извърна от дъската за рязане.

— Там — подвикна той, — ще отвориш ли?

Тя натисна бравата, отвори вратата и застина на място.

— Уайът?

— Здравей, Там.

— Аз не… — Тя си пое въздух, после издиша. — Аз…

— Мик не ти ли каза, че ще дойда?

— Не. — Още едно дълбоко поемане на въздух. — Знаел е, че ако разбера, може и да не остана.

— Защо би постъпила така?

— Защото… защото не зная. Не исках да се изправям пред теб.

— Не се налага — каза Хънт. — Мога да си тръгна.

— Не. Не ставай глупав. Вече си тук.

— Съвсем лесно мога да си тръгна, Там. Не искам да ти причинявам никаква болка. — Той се поколеба. — Мики би трябвало да ти каже, че той ме покани.

— Не — възрази тя. — Прав е бил да не го направи. Опитва се да ме изтръгне от състоянието, в което се намирам напоследък.

— И какво е то?

— Не е ли очевидно? Виж ме.

— Изглеждаш чудесно.

— Не, не е така. Приличам на смъртта.

— Де да беше толкова хубава смъртта.

Тя му се сопна:

— Не ме баламосвай, Уайът. Ако ще си снизходителен с мен, тогава може би наистина трябва да се махаш оттук.

Погледът на Хънт стана твърд.

— И после какво? Искам да кажа — между мен и теб. Така ли ще си остане?

— Дори и да е така, какво е значението?

— Надявам се, че не го мислиш. — Хънт си пое въздух. — Има значение, понеже, харесва ти или не, но ти си от семейството ми, а то не е толкова голямо, че да си позволя да загубя някаква част. Обичам те, Там. Винаги ще те обичам. Не го ли знаеш?

Свела поглед надолу, тя поклати глава.

— Понякога имам чувството, че вече нищо не зная. Мислех, че ме мразиш.

— Никога не бих могъл да те мразя. Защо да те мразя?

— Защото напуснах. — Тя срещна погледа му. — Толкова съжалявам. Просто не можех да се справя… — Една сълза се отрони и закривуличи надолу по страната й. — … с нищо.

— Всичко е наред. Разбирам. Няма нищо. — Хънт изтри сълзата с пръст. — Справи се с каквото можа и направи каквото трябваше, Там. Няма нищо, за което да съжаляваш.

— Така ли? Тогава защо имам чувството, че ако бях останала… може би нещата с бизнеса нямаше да тръгнат толкова на зле?

— Това нямаше нищо общо с теб. И да беше стояла в офиса, все тая, нямаше да докараш нови клиенти. Всичко е заради мен и никой друг. Нещата тръгнаха на зле, заради мен и решенията, които взех.

Хънт пристъпи към нея.

— Каквото и да решиш да направиш, Там, когато и да решиш да го направиш, аз съм с теб. На твоя страна съм. Наистина — каза той. — Наистина и винаги.

Тя погледна нагоре към него, после отпусна глава и я поклати за последен път, после отново се втренчи в очите му така, сякаш нещо в нея се бе пречупило.

— О, Уайът. Толкова съжалявам. При мен е такава каша. — След това неусетно се озова в прегръдките му. Раменете й се отпуснаха и дълбоки ридания разтърсиха тялото й. Тя се притискаше в него с всички сили.

И Хънт плътно я притисна.

— Няма нищо — прошепна той.

Видимата загуба на тегло в нея бе шокирала Хънт, още когато му отвори вратата и сега, докато я държеше, той си даде сметка колко крехка бе станала. Щеше да я остави да се наплаче.

Бавно повдигна ръка и леко я погали по косата.

— Ш-ш-т — успокояващо изрече той след малко, когато хлиповете и позаглъхнаха и тя бе почнала да се съвзема. — Ш-ш-т. Всичко е наред. Всичко ще се оправи.