Джон Лескроарт - Наградата

Тамара отиде до банята за минута да си изплакне очите, а Хънт влезе в кухнята, кимна на Мики и седна до Пар.

— Какво трябва да направи човек, за да получи едно питие тук? — попита той.

Пар кимна съчувствено.

— Този мой внук е доста стиснат с напитките. Не зная откъде е наследил такъв лош навик.

Мики се появи с нова чаша и бутилката „Кианти“ и каза:

— А това, което Джим не споделя, е че все още се възстановява от малко повечко напитки вчера.

— Рядко изключение, за което вече изтърпях прекалено много натяквания от страна на потомството си. — Пар взе виното, напълни чашата на Уайът и наля още малко в своята. Двамата мъже се чукнаха.

— Господин Хънт, радвам се да ви видя.

— И аз, Джим, и аз. — Хънт постави ръка на раменете на Пар и го придърпа към себе си. — Нали не си дириш белята?

— Ха! — възкликна Мики.

— Изпих няколко питиета вчера, скърбейки за моя приятел Доминик Комо — обясни Пар. — А това момче тук реши, че трябва да дойде, да ме вземе от „Шемрок“ и да ме откара вкъщи.

Мики, който режеше месото, се обърна.

— Пропуска частта, в която барманът ми се обади в работата и заяви, че ще ида или аз, или ченгетата.

— Това никога нямаше да се случи.

— Е, за щастие не ни се наложи да проверяваме, нали? — Мики лапна едно късче агнешко. — И ето какво получавам в благодарност.

— Светът е безсърдечен — заключи Хънт. — След всичките тези години, започвам да си мисля, че не е трябвало да придумвам Джим да ви взима двамата с Там. Сега нямаше да се дразните така.

— Той ли нямаше да се дразни така? — възнегодува Пар. — Ако ще говориш за дразнене, пробвай да поживееш само една седмица с двама тийнейджъри, да не говорим за шест или осем години, колкото отнема тази възраст.

— Седем — уточни тутакси Мики.

Пар се обърна към него.

— Седем какво?

— Седем години. Хората са тийнейджъри в продължение на седем години.

— Ако приемеш, че тийнейджърите изобщо са хора, а не някакъв абсолютно различен вид. И откъде го взе това седем?

Мики почна да брои на пръсти.

— Тринайсет, четиринайсет, петнайсет, шестнайсет, седемнайсет, осемнайсет, деветнайсет. Седем.

Пар се обърна към Хънт.

— Това момче е такъв педант.

— Забелязал съм — потвърди Хънт.

За всеобща изненада топлото време се бе задържало. След вечерята и дежурните похвали към готвача, Мики предложи да вземат бутилката с домашно лимончело и да се качат на покрива, който предлагаше мека приглушена светлина от един японски фенер, повече пространство, по-хубава гледка и по-удобни столове от кухненските пейки. Така че тримата мъже се изкачиха по стълбите и излязоха на площадката, която биваше използвана през всеки един от деветнайсетте дни в годината, когато нощите се случваха приятни.

Всички бяха помогнали да се раздигне масата, но по нейно настояване, Тамара остана да измие чиниите и скоро щеше да се качи. Другите се настаниха горе, Хънт погледна зад себе си да се увери, че никой не се качва по стълбите, после се приведе над кръглата масичка.

— Тя ходи ли на лекар?

Мики поклати глава.

— Не. Не иска.

— Защо? Колко килограма е отслабнала?

— Минимум десет килограма, макар да твърди, че са по-малко.

Тук Пар се закашля.

— Толкова много? Сигурен ли си?

Мики кимна.

— Вчера я питах. Първо каза осем, после — можело да са повече. Затова аз си мисля, че са десет или единайсет.

— Това е прекалено много. Виждах, че отслабва, но не знаех, че е чак толкова.

Мики поклати глава.

— Ставало е постепенно, Джим. Аз самият не го бях осъзнал, докато не я видях вчера след дълго отсъствие. Така че, не се обвинявай. Но ти си прав, Уайът, доста е сериозно. Според нея вече нищо няма вкус.

— Е — каза Хънт, — това агнешко със сигурност имаше някакъв вкус, както и пилафът и салатата. Всяка вечер ли приготвяш такава храна?

— Не.

— Добре. Защото, ако е имала това пред себе си и не е яла…

— Ами — започна Мики, — през последните няколко месеца доста отсъствах от вкъщи. — Той приведе рамене. — Мисля си, че без мен тези приятели тук я карат на макарони и сирене и то по малко.

— Ей! — възкликна Пар. — Ям по едно яйце всяка сутрин.

— О, извинявай — каза Мики. После се обърна към Хънт: — А този Джим поглъща по едно огромно яйце всеки божи ден, ето защо е толкова здрав, на пук на всичко.

— Там не обръща внимание на това — обясни Пар. — Тя просто не слага в устата си храна, или поне не много. — После добави: — Трябваше да забележа.

— Е — обади се Хънт, — сега вече всички забелязахме.