Джон Лескроарт - Наградата

— Може би. — Хънт се върна на площадката, приседна отново, довърши лимонадата си на един дъх и сложи чашата на цимента между краката си. — Ще си помисля. И наистина оценявам усилията ти да ни спасиш, Мик. Но не съм сигурен, че това е начинът. Трябва ни повече от един случай.

— А може и да не е така. Ако се справим добре с един случай, хората може и да почнат да си спомнят, че по принцип вършим добра работа. Това, което се опитвам да направя, е да ни върна обратно на улицата. Теб да те върна обратно на улицата, вместо да седиш в офиса и да чакаш телефонът да звънне.

Хънт раздразнено въздъхна.

— Не че се оправдавам, Мик, но аз правя повече от това. Доста повече. Нормалният начин е клиентите да те намерят. А изглежда никой не гори от желание да ни вкара в играта.

— Тогава ще си играем своята игра. Можем да вкараме в нея тези хора, убеден съм.

— Откъде знаеш?

Мики си пое дъх, колебаейки се. Алиша Торп беше другият фокус на елипсовидната орбита, в която трябваше да навлязат, а досега той напълно я бе загърбил.

— Има една жена, която може би вече е заподозряна и която е познавала Комо и повечето от нещата, с които се е занимавал. Тя може да ни свърже с нужните ни хора.

Хънт го стрелна с поглед.

— Тя е заподозряна?

— Не е изключено. Джул и Русо са говорили с нея.

— Има ли алиби?

— За кога? Никой няма представа кога точно е умрял Комо.

— Значи отговорът е не, няма алиби — заключи Хънт. — А иначе ние знаем, че е невинна, защото…?

Мики въздъхна.

— Невинна е, Уайът. Първоначално тя искаше да ни наеме да открием кой е убил Комо. Не би направила това, ако сама го е сторила.

— Толкова много аргументи има срещу тази теза, че не зная откъде да започна. — Въпреки това Хънт протегна напред ръка и направи физиономия. — Достатъчно хубава ли е, че да повлияе на преценката ти?

— Надявам се, че не. — Мики се обърна към него, срещна погледа му и кимна. — Възможно е, но не мисля. За протокола обаче още утре бих се оженил за нея, ако ме поиска.

— Добре е да го зная. И е имала връзка с Комо? Интимна?

— Не зная. Може би.

— Но не го е убила?

Мики отново се поколеба.

— Да го кажа така, мисля, че бихме могли да изберем да повярваме, че не го е убила и това няма после да ни изиграе лоша шега. Това е изчислен риск, а също и единствената интрига в града. А междувременно тя би могла да ни свърже с хора, които да ти платят, за да се върнеш в играта. Може да е краткосрочен план, но познай какво?

— Ти ми кажи.

— Не. Ти ми го каза преди десет минути. Ако ще играеш, ще биеш. Ако не — ще умреш, или ще убиеш някой, но няма да се откажеш.

Хънт се изкикоти.

— Ласкаеш ме, Мик, наистина. Но онова беше баскетбол.

Мики Деид поклати глава, искрено развеселен, че шефът му май не осъзнаваше тази фундаментална истина за себе си.

— Не се самозалъгвай, Уайът. Така е с всяка игра, в която се вкарваш.

В шест часа същата вечер Мики провери въглищата в барбекюто и се върна в лилавата си кухня. Отиде и отвори хладилника, като никога препълнен с продуктите, които бе купил. След като си тръгна от Хънт, той отиде до търговския център на пристанището и макар да беше вече късно, магазините там предлагаха хранителни стоки, които биха засрамили повечето обикновени супермаркети в града. Сега той разопакова агнешкото бутче, което щеше да разфасова и да изпече на барбекюто, след като го овкуси с чесън, розмарин, сол, пипер, соев сос и лимонов сок. Отнесе го на дъската, където вече бяха струпани съставките, които е най-добре да не се замразяват, ако не се налага: екологично чисти домати — зелени, виолетови, жълти, — китка босилек, мащерка и розмарин, две глави чесън, един лимон.

Отвори бутилка „Кианти“ и си напълни половин водна чаша.

Грабна от магнитната закачалка на стената любимия си нож „Сабатие“ от въглеродна стомана с дванайсетсантиметрово острие и го наточи. После, подсвирквайки си, придърпа бутчето и почна да го реже.

Мики разстла агнешкото върху грила и го покри. Върна се обратно в кухнята и взе един тиган от поставката на стената. Сложи го на котлона, включен на висока температура и хвърли вътре бучка масло и малко зехтин. След още минута вече беше прибавил ситно нарязан лук, чесън, мащерка и розмарин, малко бахар и три чаши домашно приготвен пилешки бульон, който правеше от нищото всеки път, когато се почувстваше потиснат. За някои неща човек просто не биваше да щади усилия.

Разбърква още около минута, прибави чаша и половина ориз и малко ситна паста, превключи котлона на най-ниската степен и захлупи тигана. Това бе неговата версия на „Райс-а-рони“, специалитетът на Сан Франциско, обикновен пилаф, но той си харесваше стратегията — да направи първо кухнята толкова ароматна, че да привлече съквартирантите му на пиршеството, независимо дали бяха гладни или не.