Джон Лескроарт - Наградата

Лен Търнър бе отбелязан в телефонния указател на Мики в рубриката „Сан Франциско, град“ като Директор на „Общество на възможностите“. В 9:15 вечерта в събота, след като слязоха от покрива, Хънт звънна на номера на Търнър от телефона на Мики. Възнамеряваше да остави съобщение, че иска да си уговори среща с господин Търнър в началото на следващата седмица. Остана донякъде изненадан, когато самият господин Търнър вдигна телефона; и направо онемя, когато, след като чу да се споменава Доминик Комо и сценария с наградата, мъжът предложи, ако Хънт е свободен, да иде да обсъдят по-подробно идеята още сега.

Двайсет минути по-късно нощният пазач в полутъмната сграда на Градския съвет пусна Хънт вътре и го упъти нагоре по главното стълбище към офиса на господин Търнър вдясно на втория етаж, стая 211. Оказаха се всъщност няколко стаи, първата от които беше обзаведена като почти празна, лишена от прозорци конферентна зала с голяма маса от светло дърво и шестнайсет стола. Една задна врата извеждаше към коридор с още няколко стаи, а в дъното му се виждаше тежка дървена врата на квадрати с матирано стъкло, през което се процеждаше светлина.

На Хънт му се стори, че чува отвътре да се води телефонен разговор и се поколеба за миг, но после почука и един изискан глас му каза да влезе.

Лен Търнър седеше зад отрупано, но очевидно добре подредено старомодно резбовано бюро. Той вдигна пръст, за да покаже, че тъкмо привършва разговора си и Хънт постоя прав върху персийския килим с форма на квадрат със страна около три метра и половина. Дясната стена бе запълнена с книги от пода до високия три метра таван. Два големи прозореца зад Търнър разкриваха гледка като от пощенска картичка — към Операта и Военния мемориал. По протежение на лявата стена, украсена с десетки снимки в рамки на Леонард Търнър с величия и недотам известни хора, имаше две ниски секции с папки, които представляваха единственият дан на бюрокрацията. До ниска масичка с четири тапицирани стола бе поставен малък хладилник със стоманен цвят и друга маса с еспресо машина, порцеланови и стъклени чаши и колекция скъпи питиета.

Търнър, който в десет часа вечерта в събота все още бе в офиса си, носеше светлосиня риза и златна вратовръзка. Прошарената му коса подхождаше на откритото красиво лице с правилни черти, силна челюст и аристократичен нос. Гласът му, докато говореше по телефона, бе делови и все пак някак предразполагащ при приключването на разговора.

След като затвори, той стана, заобиколи бюрото си и протегна ръка да се здрависа с енергична усмивка.

— Господин Хънт. Съжалявам, че ви накарах да чакате. Лен Търнър. Мога ли да ви предложа чаша еспресо? Аз също ще пия. Вода? Чай? Безалкохолно? Нещо по-силно?

— Еспресо е добре — каза Хънт. — Малко се изненадах, че все още работите по това време на нощта.

Търнър кимна самоосъдително.

— Когато обичаш онова, което правиш, то не е работа.

— Добра гледна точка — кимна Хънт.

— Заповядайте, седнете — каза Търнър, — а аз ще направя кафето. — Той сложи две малки чашки под двойния чучур на модерната машина и натисна един бутон. Трийсет секунди по-късно постави едната чашка пред Хънт, а другата отнесе до мястото си от другата страна на масата. — И така — каза той и вдигна чашата си като за тост с внезапно посърнало изражение. — За Доминик.

Хънт вдигна своята, кимна и отпи.

— Ужасно нещо — каза Търнър. — Ужасно.

— Познавахте ли го добре?

— Беше най-добрият ми приятел.

— Съжалявам.

Търнър повдигна рамене.

— Затова, когато споменахте за какво искате да говорим, естествено си помислих, че си струва да се срещнем възможно най-скоро. Аз самият си блъсках главата да измисля по какъв начин не само да почета паметта на Доминик, но и да помогна тази ужасна ситуация да се разреши. Когато споменахте за награда, веднага ми стана ясно, че това е единствено правилното решение.

— Радвам се да го чуя. Ние смятаме, че най-добре би било да включим колкото се може по-голяма част от обществеността.

— Разбира се. Това може да се окаже и единственият изход, доколкото подразбрах от полицията, в случай че някой е чул или видял нещо. Тъжно, но за жалост вярно е, че някои хора просто не се доверяват на полицията.

Хънт кимна.

— Сблъсквал съм се с това.

— Значи знаете.

— Вие говорили ли сте с тях? С ченгетата?

— Само колкото да придобия известна представа за случилото се, но изглежда, че никой няма идея. Ако човек познава Доминик, колкото мен, би си казал, че трябва да е било случайно нападение, обир или нещо такова. Никой, който го познаваше, не би допуснал и косъм да падне от главата му. — Той се облегна назад. — Но независимо от това, откриването на извършителя сега би трябвало да бъде главен приоритет. А изглежда, че полицията не смята така.