Джон Лескроарт - Наградата

Очевидно Девин не бързаше да влезе в къщата. Сигурно беше наясно, че Хънт е вътре по познатата кола отвън. Свързващата врата се захлопна зад Ерик, чу се шум откъм гаража — Девин затвори колата и хвърли някакъв сак на мястото му.

Хънт осъзна, че е затаил дъх.

Джул се показа на прага и остана там за секунда, задържайки вратата отворена. Кимна първо на жена си, после съвсем бегло към Хънт, обърна се и с прекомерно внимание затвори. След това се облегна на барплота с кръстосани на гърдите ръце и отново кимна с каменно изражение.

— Здравей, Уайът — произнесе безстрастно. — Какво мога да направя за теб?

— Не съм съгласен — каза Джул. — Това е работа на полицията.

Двамата седяха в двата края на хлътналия бежов диван във всекидневната на долния етаж, преоборудвано полумазе, в което се намираше масата за пинг-понг и билярд, както и дъска за дартс и джаги. На вградената етажерка, предназначена за спортните награди на децата, бе поставен телевизор, а пералнята на Кони допълваше впечатлението, че помещението се използва функционално. Къщата на Джул не беше голяма и семейството с всичките си дейности я изпълваше до последния сантиметър.

— Това е работа на полицията — възрази Хънт, — която няма да е ефективна. На вас няма да ви се обадят онези, които биха се обадили на нас, а дори и да го направят, ще си загубите всичкото време да отсявате откачалките.

Джул сви рамене и поклати отрицателно глава.

— И на колко добри следи мислиш, че ще попаднеш? Две? Три? Няма и толкова. Край на историята.

— Не, не е така. Не и ако се учреди награда и е достатъчно голяма, а тя ще бъде.

— Колко голяма?

— Не зная. Може би сто хиляди или повече. Мики се хвърли в тази работа, а той е доста чаровен. — Хънт се приведе напред. — Не става въпрос само за няколко обаждания на ден. Не е невъзможно наградата да стигне половин милион и ако това стане, обажданията ще завалят. Ти го знаеш и аз го зная и ще загубите половината или всичкото си време да тъпчете на едно място или да търчите по всевъзможни следи в усилието да намерите поне една свястна.

Още едно свиване на рамене.

— Такава ни е работата, Уайът. Търчим по следи. Това е работата на полицията.

Уайът се облегна назад и въздъхна.

— Почваме малко да се въртим в кръг, не мислиш ли? Имате ли вече някакви следи?

Джул помълча, после изплю камъчето:

— Имаме, дръжки.

— Така си и мислех — каза Хънт. — Знаеш ли, на времето това би било добре дошло за нас, Дев. И двамата щяхме да спечелим.

Джул го погледна от другия край на дивана.

— Много неща бяха на времето.

— Искаш ли да поговорим за някои от тях?

— Не си струва, Уайът. Празни приказки.

— Това не са празни приказки. Това е нещо, което мога да направя законно и да подпомогна разследването. Ще изпреварим събитията и ще се свържем с потенциални източници на средства…

— И кои са тези източници?

— Хората, свързани с Комо. Онези, които искат убиецът му да бъде хванат.

— Не повече, отколкото аз го искам.

— Разбира се. Но ние можем да открием следи, които вие няма да можете. Ще се обадят хора, които иначе никога не биха се свързали с полицията. Повечето неща, на които ще попаднем, ще са боклук, естествено, но дори и една добра сламка да намерим, ще си в по-добра позиция. — Хънт се облегна назад и произнесе безстрастно: — Получаваш го даром, Дев. Наречи го извинение, ако предпочиташ. Понякога в нашата работа с теб сме на различни страни. Не е нужно обаче това да бъде лично.

Тези думи предизвикаха студена усмивка.

— Но разбира се в твоя джоб ще потекат пари за нещо, което ти сам нарече боклук. И очакваш да ти благодаря за това? Ти ми прецака кариерата, живота и семейството и ми казваш, че не било лично?

— Не беше точно така, Дев. Може да погледнеш от друг ъгъл и да видиш, че Джина и аз те спасихме да не станеш ченгето, пратило в затвора погрешния човек. А после тя ти поднесе истинския убиец. Но на теб се падна славата за този арест. Това как навреди на кариерата ти? Би ли ми казал?

Отговор не последва.

— Твоите чувства? — продължи Хънт. — Добре. За онова, което се случи в съда, добре. Съжалявам. Но кариерата ти? Живота ти? Семейството ти? Не мисля.

На горния етаж телевизорът започна да пращи. Отвън на улицата се разнесе скърцане на гуми и клаксон на кола.

Челюстта на Джул оставаше стегната, ъгълчетата на устата му провиснали. Той се взираше към етажерката отсреща, после изправи гръб и се подпря с лакти на коленете.

Хънт произнесе тихо: