Джон Лескроарт - Наградата

Хънт отново не беше сигурен как му звучи, но предложеното от Търнър със сигурност не беше неморално, а и тутакси щеше да възложи работа на Хънт, Мики и Тамара. А за никоя професия не бе необичайно да се видоизменя леко или силно в хода на дейността си. Сигурен беше, че може да оправдае очевидните очаквания на господин Търнър.

И така, потискайки и малкото си скрупули, той се изправи и протегна ръка през масата.

— Звучи ми като сделка — заяви накрая.

Уайът Хънт не бе посещавал дома на Девин Джул на улица „Таравал“ от доста дълго време. През първите години след създаването на детективската си агенция той едва ли не живееше с Девин, Кони и трите им деца — Ерик, Брендан и Алекса. Двамата с Джул бяха екип по бейзбол в гимназията и продължаваха да играят заедно, като нерядко включваха и децата при посещенията на Хънт в дома им, било то на топка, пинг-понг, баскетбол или джаги.

Това обаче беше преди „Калифорния срещу Горман“. Също така и преди скандала с бившия съдружник на Хънт, в резултат на който бизнесът му бе смазан, а репутацията му пред полицията и по-голямата част от юридическата общност — в общи линии потъпкана.

Хънт не се заблуждаваше — тази работа с Джул не беше просто мост, който трябваше да се поправи. Беше пропаст, която трябваше да се преодолее.

И сега, в 9:30 часа, в студената и ветровита неделна утрин — един от трите такива дни, които се падаха всяко лято на Сан Франциско — Хънт паркира „Мини Купъра“ си на улицата пред неголямата самостоятелна двуетажна къща на Джул, взе опакованите подаръци за децата и поседя за момент, събирайки кураж да влезе и да се потопи в музиката, почти трагичната опера, за чието композиране лично бе допринесъл.

Накрая, неспособен да седи повече, той отвори вратата на колата и мина по пътеката, изкачи четирите стъпала пред входната врата и натисна звънеца. Отвътре се разнесе звън и той дочу тичащи крака, после вратата се отвори.

За една ужасна секунда си помисли, че Брендън, средният син, на около единайсет години, дори не го позна. Беше израсъл с около десет сантиметра и наедрял с шест-седем килограма. Но лицето му внезапно грейна в усмивка и той възкликна:

— Чичо Уайът! — след което направо се хвърли отгоре му. После се провикна към къщата: — Чичо Уайът е!

Още стъпки по коридора откъм кухнята в дъното и се появи Кони в зелен екип, както винаги страхотна и привлекателна. Бършеше ръце в кухненска кърпа, а на лицето й имаше топло и гостоприемно изражение, с едва доловима следа от загриженост около очите.

— Я, виж ти кой е тук!

Той пристъпи навътре, двамата се прегърнаха и леко се целунаха по страните. След това Кони го отдръпна на една ръка разстояние.

— Толкова се радвам да те видя, Уайът. Толкова се радвам. — После лицето й се помрачи. — Всичко наред ли е?

— Всичко е наред. — Той се огледа и забеляза Алекса в дъното на коридора, с въпросително и резервирано изражение. Хънт й помаха с ръка.

— Здравей, миличка, — но тя само кимна и Хънт си даде сметка, че Девин нямаше да е единственият, когото трябваше да спечели отново.

Кони заговори.

— Девин е с Ерик на футбол. Можеш ли да повярваш — в неделя сутрин от седем часа? Не е ли отвратително? Но до половин час трябва да се върнат, ако имаш време да поостанеш и да ги почакаш. Той очаква ли те?

— Едва ли. Аз самият не бях сигурен, дали ще дойда, докато не се събудих. — Хънт млъкна за миг, после продължи:

— Мислиш ли, че ще говори с мен?

Тя направи малко крива усмивка, подсказваща, че не е напълно убедена в това, но всъщност каза:

— И по-странни неща са се случвали. Междувременно, как ти звучи чаша кафе?

— Като звук от фанфари.

Развеселена, Кони поклати глава.

— Спомням си защо толкова ми липсваше.

Седяха на масата в кухнята, говореха за живота си през изминалите няколко месеца и разговорът вървеше леко, както винаги с Кони, Хънт бе преполовил втората си чаша кафе, когато чуха шум и Кони каза:

— Това е вратата на гаража.

Изпаднаха във внезапно и мъчително мълчание, изпълнено с очакване.

Гаражът бе свързан с кухнята. Пръв на вратата се показа Ерик. За разлика от по-малкия си брат, на ръст той си бе същият, както Хънт го помнеше, но лицето му бе покрито с младежки пъпки, а гласът му бе преминал в друга октава. Момчето неуверено, но учтиво кимна и каза:

— Здравей, чичо Уайът.

— Здрасти, голямо момче. Радвам се да те видя.

— Аз също. — Той се приближи и протегна ръка, Хънт я пое и разтърси. Предпочете да си мисли, че е добър знак това, че все още го наричат „чичо“, навярно продължаваха в някакъв смисъл да го смятат за брат на Джул.