Джон Лескроарт - Наградата

— Сигурно. Но откъде идват всички тези пари?

— Откъде ли не. Мики, шегуваш ли се? Отделни филантропи, фондации, учебни такси и други приходи от училищата, печалбата на хамалските фирми, продажбата на ремонтирани сгради. Искам да кажа, много от тези неща сами по себе си са източници на печалба. Освен това обаче прииждат и куп пари от здравната каса на града…

— Този град? Мислех, че сме в бюджетна криза.

Тя кимна.

— Постоянно. Но дори и да орежат нещо, Отделът по обществено здраве ще си остане единствената най-голяма агенция в града.

— Вярно ли? Най-голямата?

Алиша кимна.

— Убедена съм. Мисля, че само на „Сънсет“ дават пет милиона. Но освен това „Америкорпс“, които са федерални, дават още няколко милиона на Батальона. И да не забравяме ежедневните дарения.

— И това прави петдесет милиона?

— Горе-долу, през повечето години.

— Уау.

— Да, зная. Впечатляваща цифра.

— Е, налага се да питам, как Доминик управляваше това нещо? Някой знае ли?

— Разбира се. Пак казвам, това е публично достояние. Можеш да го намериш и прегледаш за двайсет минути. — Тя леко се усмихна. — Но не ти се налага, защото аз вече съм наясно. Неговата заплата беше шестстотин четирийсет и осем хиляди долара.

— Всяка година?

— Във всеки случай, последната. И приблизително толкова предната и по-предната. — Тя сви рамене. — Това е висш изпълнителен пост, Мики. Той си ги заработваше. Заслужаваше ги.

— И все пак — възрази Мики, — шестстотин и петдесет хиляди. Навежда ме на мисълта и аз да се впусна в благотворителна дейност.

— Мислех, че искаш да ставаш готвач.

— Така е. Но аз съм гъвкав. За такива пари струва ми се, че мога да се изкуша.

— Не. — Тя отново докосна ръката му. — Човек не го прави за пари. Страхотно е да помагаш на хората, наистина. Далеч по-хубаво, отколкото да стоиш в някакъв ресторант и по цял ден да се усмихваш и да казваш здрасти на хората. Затова самата аз станах доброволка. Макар, че сега, когато Доминик вече го няма… — Тя млъкна и видимо се стегна, за да не се разплаче. — Извинявай. Не спирам да го правя. — Закри очите си с ръце и отново се овладя. — Е, предполагам, че стигнахме и до това. Връзката ми с Доминик.

— Може и до там да стигнем, ако не те притеснява.

— Всичко е наред. — Думите й прозвучаха така съкровено, че едва ли не предвещаваха заплаха. — Не съм направила нищо, от което да се срамувам.

— Онзи ден обаче каза, че двамата с господин Комо сте били доста близки. Какво имаше предвид?

— Че между нас съществуваше някаква химия, физическо привличане, което и двамата усетихме. Но той беше женен мъж и нямаше да се впусне в нищо. Нито пък аз. Дори бяхме говорили да напусна, за да не се навъртаме толкова много един около друг, но това просто ни се видя ненужно мъчение и за двамата. И защо да го правим? Харесваше ни да сме заедно. Шегувахме се и си имахме нашите малки тайни, което ни забавляваше. Той просто бе един страхотен човек, който вършеше страхотна работа. И това бе другата страна на нещата.

— На кои неща?

— На работата. Истинската работа.

— Какво за нея?

Долната и устна се изкриви.

— На това място ще ми се смееш.

— Не мисля. Пробвай.

Те тръгнаха отново и тя си пое дъх.

— Аз, може да се каже, че искам да вляза в политиката и да променя света. Поне да се опитам да го направя по-добро място.

— Това не е лошо. Политиката, може би, но но не и общата идея.

— Да, зная. Но какво съм аз, с една ниска степен по политология и посрещач в „Мортънс“. Нали разбираш какво искам да кажа?

— Естествено. Искала си да правиш нещо по-съществено.

Тя кимна.

— И сега си мислиш: „Затова се хваща на работа като шофьор на лимузина“.

— Не си мисля това. Слушам.

— Добре. Значи, смисълът на тази работа при Доминик не беше толкова в това, да го возя насам-натам. Ставаше въпрос за преместване в друг свят, където има власт и пари и могат да се случат добри неща. — Щом заговори за това, гласът й се оживи. — Знаеш ли какво се случи с последните трима от дневните шофьори на Доминик? И то в рамките на последните две-три години. — Тя вдигна един пръст. — Джон Ройс, сега административен асистент на познай кого? Алис Талент, градския надзорник. Второ, Тери Макграт, курс по бърза помощ и се издигна в пожарната. Трето, Де Шон Елис, наблюдател за „Сан Франциско Джайънтс“, който снабдяваше Доминик и мен с билети за най-добрите места, които съм виждала.

— Връзки — отбеляза Мики.

Тя кимна.

— Зная, че сигурно звучи тъпо и егоистично и разбира се изглежда, че използвам връзката си с Доминик, за да изградя кариера. Но аз вече се бях отдала на доброволна дейност в „Сънсет“, още когато Ян беше там, само за да бъда близо до брат си. Така че, не е като да съм се вкопчила в изпречилата ми се възможност, за да се издигна. Просто в един момент се освободи шофьорското място, аз бях на линия и изобщо не знаех какво ще почувствам към Доминик, щом го опозная.