Джон Лескроарт - Наградата

На връщане, вече измръзнали до кости, те се озоваха в двата края на разположения отзад диван в „Литъл Шемрок“ и пиха ирландско кафе. В късния неделен следобед там имаше само още двама други клиенти, които напрегнато и в почти пълно мълчание играеха дартс.

Алиша се върна от бара и сложи по още една чаша на малката масичка пред тях. Тя седна, кръстоса крак върху крак и хвърли бърз поглед към Мики.

— Толкова време говорихме — започна тя, — а аз така и не бях напълно откровена с теб.

— За Доминик ли?

Тя поклати глава.

— Не, не за Доминик. За него всичко ти казах. — Поколеба се, поемайки си въздух. — Нали помниш, че ти казах, че съм блокирала всичко в паметта си за мама и татко? Това не е точно така.

— Не си и помислих — каза Мики. — Не ми се вярва някой да е способен на такова нещо, не и на девет години. Но се въздържах да ти го кажа.

Тя кимна.

— Забелязах. И ти благодаря за което. Но май не трябва да се пазя чак толкова. Особено от човек, който върши толкова работа за мен и който е преминал през подобно нещо.

— Не съм сигурен доколко е било подобно, Алиша. Аз и Тамара в крайна сметка си намерихме дом. А разбирам, че ти и Ян не сте.

— Не — потвърди тя. — Разделиха ни. Не че го искаха, но може да се каже, че Ян беше доста разпуснат, начумерен и не се държеше добре. Затова нямаше много желаещи да го гледат.

— Но за теб е имало?

Тя сви рамене.

— Аз бях по-кротка, може би по-приспособима. Но също толкова гневна, колкото и Ян, струва ми се. Може би още съм такава, не зная. Отначало обаче никой не забелязваше, въпреки че също не се задържах за по-дълго в никой от домовете. Както и да е, в крайна сметка доста бързо се оказахме разделени, той се захвана с повечето съществуващи наркотици и ги съчетаваше с ужасно поведение.

Мики си спомни.

— Той ми призна, че е прекарал известно време в поправителна комуна.

— Всъщност не известно време — поправи го тя. — А почти цялото време от тринайсетата до осемнайсетата си година.

— Но ти си продължила да поддържащ връзка с него?

— Не беше кой знае колко трудно. Неговият адрес не се сменяше. — Тя взе кафето си и отпи. — Както и да е, исках всъщност да кажа, че бях оставена сама на себе си, а и аз всъщност не бях цвете. Не ми се иска да мисля за онова време, но и не желая да се преструвам пред теб, че не съм реагирала по никакъв начин на стореното от баща ми, нито пък че моето поведение не се е дължало на това. Напротив. Движеше ме гневът.

— Добре.

— Не, не е добре. Бях също толкова лоша, колкото и Ян, може би не по отношение на наркотиците, но също си дирех белята. И някак се насочих към по-възрастни мъже, ако разбираш накъде бия.

— Доминик.

Тя кимна.

— Ако ченгетата се огледат, ще решат, че откриват модел на поведение — продължи тя. — Но искам да знаеш, че това престана преди много време, далеч преди да почна работа за Доминик. И не се поднови с него.

— Повярвах ти още първия път — заяви Мики.

— И все пак — каза тя. Пресегна се, постави ръка за секунда-две на бедрото му и го погледна право в очите. — Исках да го знаеш.

Бедрото на Мики пламна на мястото, където беше дланта й, той се пресегна, грабна си кафето и го поднесе към устата си.

— И докато сме на тази вълна — обади се той, — Ян спомена още нещо, което ми стана любопитно.

— Какво?

— Затвора. — Той остави чашата.

— Какво за затвора? — Тонът й внезапно стана сопнат, уплашен. В очите й той забеляза сянка на мрачната ярост, за която тя бе говорила. — Няма да ида в затвора — прошепна Алиша. — Ти обеща да не го допуснеш.

— Това продължава да бъде нашето намерение.

— Нищо не съм направила на Доминик. Честна дума.

— Спокойно, Алиша. Не съм казал, че си направила. Казах, че ще се опитаме да не допуснем да влезеш в затвора. Но само, за да те подготвя за всякакви евентуалности, трябва да знаеш, че в крайна сметка това може да се окаже невъзможно. Това ще е важна част от работата ни, но вероятно не единствената.

— Не, не става така. Трябва да бъде най-важната, Мики. Не разбираш ли? Аз нищо не съм направила. — И тя отново подчерта мисълта си с докосване на крака му. — Не мога да ида в затвора.

— Ян каза същото. Според него, това щяло да те убие. — Той погледна към нея. Алиша си отдръпна ръката, прегърби се и сключи ръце в скута си. — Исках само да те окуража, че дори и да се стигне дотам, ще можеш да го преодолееш.

— Как можеш да говориш така? Откъде си сигурен? Бил ли си някога в затвора?

— Не, но зная…

Сега вече тя се развика: