Джон Лескроарт - Наградата

— Но полицията няма ли да разследва също?

— Разбира се. Господин Търнър обаче е съгласен, че ще предоставим ценна услуга, служейки за връзка с една общност, която невинаги е склонна да сътрудничи на властта. Дори и да имат убедителни служители. Затова е и нужна наградата. Тя е малко по-мотивираща. А поне до снощи, полицията не разполагаше с никакви значими следи, по които да работи.

Хес не положи особено усилие да прикрие стреса и умората си от последните няколко дни след изчезването на Комо. Сега тя се облегна назад, затвори за кратко очи и въздъхна дълбоко.

— И да разбирам ли, че сте дошъл при нас, за да дадете старт?

— Да, госпожо. Господин Търнър поръча да му се обадите, ако имате някакви въпроси или опасения. Ние си предлагаме услугите, това е всичко. Ще се опитаме да координираме и предоставим наградата. Но изборът си остава ваш.

— Е — започна Хес. — Оценявам това, но не съм сигурна, дали съм оторизирана да взема подобно решение. Както знаете, без Доминик тук на върха сега зее огромна празнота и… — Тя отново затвори очи, поклати угрижено глава, после отново погледна към Мики. — От друга страна обаче, щом господин Търнър казва… Зная, че искаме да направим всичко възможно, колкото се може по-скоро, да се открие кой е отговорен за случилото се. Колко пари мислите, че ще са ви необходими за начало?

— Това зависи изцяло от вашата преценка. Но трябва да са достатъчно, за да поощрят човек, който иначе не би бил склонен да се обади. А, както вече споменах, господин Търнър не смята, че ще сте единствени в това отношение. Той ни каза, че господин Комо е членувал в още няколко борда. Може би ще пожелаете да им дадете пример, който да последват.

— Ще трябва да съобщя на нашия борд, но… — внезапно като че ли взе решение. На страните й се появи малко цвят и тя плесна с длан по бюрото си. — По дяволите, така поне ще правим нещо, вместо само да седим, да чакаме да видим какво ще направи полицията и да стискаме палци. Мислите ли, че двайсет хиляди ще са достатъчни? Сигурна съм, че толкова ще мога да съобщя на борда. Мога да се свържа с всички още тази сутрин по телефона.

— Мисля, че изглежда добро начало — отговори Мики, потискайки желанието си да заподскача от радост. Всъщност, той знаеше, че това бе горе-долу максималната награда, която професионалистите препоръчваха да се предложи. Наясно беше, че едно нещо е да се предложат 100 милиона долара за Бин Ладен, а съвсем друго да размахваш подобна сума за местен случай — тя само щеше да отклонява вниманието и да привлича прекалено много сведения, от които трудно биха се извлекли важните. Сега обаче идеята беше да се стимулира всяка приемлива информация. Дори и параноиците си имаха врагове, дори психопатите понякога притежаваха верни сведения, знаеше това. Той обаче отговори сдържано: — Предоставяте ми нещо, с което мога да отида в другите благотворителни организации.

— Но не и преди да се чуем отново — предупреди Хес. — Нужно ми е одобрението на борда.

— Абсолютно — съгласи се Мики. — Ще почакам, щом желаете.

Изглеждаше като училище, защото все още си беше училище — „Училище К-8 Сънрайз“.

Той излезе на асфалтирания двор, точно когато биеше последният звънец. Докато около него търчаха деца, Мики излезе през малка врата в оградата, зави зад ъгъла на сградата и се озова на тесния паркинг, който бе забелязал от другата страна на улицата.

Висок слаб чернокож мъж на средна възраст стоеше облегнат на стената, с кръстосани пред гърдите ръце и наблюдаваше като надзирател двама младежи, които отиваха с гъби и маркуч към лимузината. Воден от някакво предчувствие, Мики се приближи и привлече вниманието на мъжа.

— Извинете — каза той, — вие ли сте Ал Картър?

С озадачено изражение мъжът се оттласна от стената. Излъчваше властност. С изключение на една добре очертана тонзура, той бе с гола глава, и високото ясно чело подсказваше интелигентност и спокойствие. Когато заговори, гласът му бе нисък, отмерен и възпитан.

— Така се казвам — отговори. — Но не зная вие как се казвате.

Мики протегна ръка и се представи.

— Не ме познавате — продължи той, — но може би сте познавал дядо ми, Джим Пар?

При споменаването на това име сдържаното лице някак се отпусна.

— Определено познавах дядо ви. Той още ли шава?

— Не съм сигурен — каза Мики. — Напоследък го дава по-кротко, но…

Картър се изкиска, поклати глава и го прекъсна.

— Да шава, млади момко — обясни той, — е обратното на умрял. Да шаваш и да си умрял. Питах дали Джим е все още жив.