Джон Лескроарт - Наградата

Преди време биха се срещнали в „При Лу Гърка“, легендарния бар-закусвалня срещу Съдебната палата. Но Джул бе избрал заведение, доста отдалечено от обичайните свърталища на ченгета и разни съдебни деятели и това даде на Хънт да разбере, че все още е в изпитателен период, ако не и по-лошо. Може би Джул и Русо бяха склонни да се кооперират с него и да видят как ще потръгнат нещата, но никой от тях не бе готов да се покажат заедно на публично място.

Сара бе женена за Греъм Русо, младши партньор в юридическата кантора, която все още от време на време подхвърляше на Хънт по някой и друг кокал за работа. Тя също така беше и ветеран с десетгодишен стаж в отдел убийства и майка на две момчета. Луничава и атлетична мъжкарана с дълга като на някой Бийтълс тъмна коса, тя имаше вид на петнайсетина години по-млада от реалната си възраст, едва ли не недорасла да й сервират алкохол. Сара, заедно със съпруга и децата си, на няколко пъти бе ходила на гости по различни празнични случаи в дома-склад на Хънт и що се отнася лично до нея, нямаше проблеми с него. Беше се съгласила, че идеята с наградата в най-добрия случай бе глупава, а в най-лошия — отклоняваща вниманието, но бе изтъкнала също, че едва ли беше по-глупава или разсейваща от половината политикански работи, с които полицията на Сан Франциско трябваше да се справя ежедневно. Тя имаше желание да следва течението.

Долу при „Ембаркадеро“ сутрешната облачна покривка се бе поразкъсала. Ефирна слънчева светлина обливаше разположените на открито маси, докато Сара обобщаваше казаното дотук.

— И така, не знаем нищо за него след пет и четирийсет и пет следобяд през последния вторник. Съпругата Елън дори не се е обадила да каже, че се притеснява за него и не го е виждала почти до седем часа в сряда вечер…

— Явно — вметна Джул, — той често се е заседявал до късно при един или друг от спонсорите, прибирал се е след като тя е заспала, а сутрин е ставал и е излизал, преди да се е събудила.

— Не е ли спал в нейното легло? Или в тяхното легло? — учуди се Хънт.

— Очевидно не — отговори Русо. — Или поне тя не е забелязала.

— Забавната американска двойка — отбеляза Хънт. — А тя къде е била във вторник вечер тогава? Съпругата?

Русо нямаше нужда да поглежда бележките си.

— Поразходила се е по „Честнът“, после е отишла на кино, гледала е „Четецът“. Съвпада. Във всеки случай това са прожектирали онази нощ. А всъщност и досега.

— Сама ли е отишла?

Тя кимна.

— Така твърди. Прибрала се вкъщи към девет и половина, почела малко и си легнала към единайсет.

Сервитьорката пристигна с храната им. Всички си бяха поръчали кубински сандвичи със свинско и леден чай. Младата жена поднесе чиниите и каза:

— А днешната награда за най-оригинална поръчка се пада на…

Всички се позасмяха.

После жената си отиде, Хънт отхапа от сандвича си и рече:

— И никой не го е видял цял ден в сряда, нали така? Не се е явил на работа?

— Точно така — потвърди Джул.

— Значи е станало във вторник вечер?

— Твърде вероятно — каза Русо. — Патоанатомът казва, че не е сигурен, но няма да е преувеличено да се каже, че във вторник вечер не се е прибрал вкъщи, понеже вече е бил мъртъв.

— А телефонът му? — попита Хънт. — С кого е говорил?

— С много хора — отвърна Джул. — Имам предвид не по-малко от четирийсет различни входящи и изходящи номера само през последния ден. На всички се обадихме, между другото и с повечето се свързахме. Но последният проведен разговор е бил в девет и четирийсет. След това се е включвала само гласова поща. А локацията показва, че е бил там, където шофьорът му казва, че го е оставил.

Русо протегна към Хънт една изпонадраскана компютърна разпечатка.

Джул спря да дъвче.

— Полицейска работа.

— Добре свършена при това — призна Хънт. — И какво имаха да кажат всички тези добри граждани, говорещи по телефона?

— Дотук всички — отговори Русо, — имат доста правдоподобна причина да са говорили с него, а поне половината от тях са сравнени и с календара на Комо за всеки случай. Не попаднахме на никакви познати от едно време.

— Може да не е казал истината на шофьора си.

— Може — съгласи се Русо. — А може и шофьорът — Ал Картър — да не ни е казал истината.

Хънт остави сандвича си и погледна към Русо.

— Има ли някакви данни за такова нещо?

Тя поклати глава.

— Всъщност не. Картър е върнал лимузината в сградата на „Сънсет“, където стои на паркинг, в шест и половина, когато още е било светло. Трима свидетели потвърждават времето. А и той няма никакъв мотив. Картър е верен като куче. Той вози Комо от около осем години.