Джон Лескроарт - Наградата

Както Алиша му бе казала, информацията за организациите с нестопанска цел подлежеше на публикуване и следователно беше лесно достъпна. С помощта на списъка, даден от Лен Търнър, предишната нощ Мики бе провел известно проучване на компютъра и установи, че трите най-големи организации, в чиито бордове Комо бе участвал — коалиция „Мишън стриит“, „Убежище за жени — жертви на домашно насилие“ и „Дом за адаптация“ — оперираха с бюджет от над 30 милиона годишно всяка. И понеже никоя от тях не съответстваше на размера и мащабите на младежкия проект „Сънсет“, първото обаждане на Мики беше в седалището.

Двуетажната сграда не бе нищо особено. Надвисналото небе също не допринасяше за впечатлението.

Всъщност, застанал отсреща на улицата, Мики бе поразен от незабележителния и тъжен вид на това място. Иначе то заемаше площта между две пресечки. От лявата страна, зад триметрова телена ограда, опасана отгоре с бодлива тел, се намираше празна асфалтова площадка, четири баскетболни коша без мрежи, метална катерушка и паркинг за пет-шест коли, сред които една лимузина „Линкълн таун“.

Над входната врата висеше наполовина смъкнато знаме.

Мики влезе и пресече широкото, но ниско фоайе, което много напомняше обществените училища, които бе посещавал. Десетина младежи се шляеха около стълбището вдясно. Той се запъти към указателя на отсрещната стена, но забеляза, че в големия офис до него, със стъклени стени и щори, свети, вратата му беше отворена и очевидно вътре имаше хора. На стъклото бяха гравирани думите: „Младежки проект «Сънсет», кабинет на изпълнителния директор“. Вътре в просторното помещение се мотаеха още хора между бюрата зад плота. Мики си лепна една усмивка и почука.

— Извинете — каза той, — търся Лорейн Хес.

Заместник-директорката стоеше зад бюрото в кабинета си. Тя протегна ръка и се здрависа с Мики.

Мики вече бе разбрал, че Доминик Комо имаше око за жените. Първо, наистина красивата Алиша Торп, а сега, неговата заместничка. Макар и едра, с доста наднормено тегло и дори с очила без рамки, Лорейн Хес очевидно е била навремето си мацка и ако не бяха килограмите, и сега щеше да мине за такава. Беше облечена в малко старомоден ръждивокафяв вълнен костюм и чисто бяла блуза. Дългата й до раменете, доста посивяла коса, представляваше някаква бъркотия, но пак беше привлекателна и си отиваше с пламенните, хлътнали от недоспиване, очи. До неотдавна тя сигурно бе палила страсти и навярно щеше да го прави и сега, ако обръщаше малко повече внимание на външния си вид. Явно обаче не я беше много грижа. И особено днес, в първия работен ден след откриването на тялото на Комо.

— Сигурно разбирате — заговори тя, — че тук сме тотално объркани и вцепенени. Да не говорим за загубата в личен план. Никой от нас не може да разбере как е могло да се случи това — случайно убийство на такъв чудесен човек. Никой, който го познаваше, не би искал да му навреди. Такава загуба.

— Отвсякъде чувам същото — потвърди Мики.

— Не се учудвам. Така казах и на полицаите, когато дойдоха. Трябва да е било случайно, навярно нападение с цел обир. Не е възможно да е бил някой, когото е познавал и който го е познавал.

— Знаете ли с кого е трябвало да се срещне?

— Не. Не е казал на Ал. Господин Картър. Неговият шофьор.

— Мислех, че Алиша Торп му е била шофьор.

Хес леко се смръщи.

— Госпожица Торп беше един от дневните му шофьори. Смяната й свършва в три. Ал Картър караше през останалото време. Във всеки случай, вие попитахте дали зная с кого е трябвало да се срещне Доминик и отговорът е не. Ал го е оставил близо до дома му и тогава е бил… — Тя мъчително преглътна. — Тогава е бил последният път, когато някой го е видял жив. — Тя си махна очилата, потърка очи, после отново си ги сложи и погледна Мики така, сякаш го виждаше за първи път. — Извинете. Казахте, че работите за частна детективска фирма? Има ли нещо, което сте дошъл да ми кажете или мога ли да ви помогна с нещо?

— Ами, всъщност… — И Мики изложи подготвената си реч за наградата и приключи с обяснението, че Уайът Хънт е избистрил идеята с Лен Търнър, който щеше да управлява наградния фонд.

— Искате да кажете, че ще работите както с господин Търнър, така и с полицията?

— Да, госпожо. Нещо такова. Предполагаме, че щом идеята проникне в благотворителното общество, наградата може да стане значителна и тогава ще можем да се проявим при оценяването на получаваната информация и предоставянето на същественото от нея на полицията. Надяваме се да извлечем информация от хора, които иначе не биха съдействали доброволно на силите на реда. Същевременно ще пресяваме обажданията на разни смахнати и търсачи на известност, понеже сме убедени, че ще има и такива. В основни линии ще действаме като диспечерски пункт. И разбира се, ще претегляме претенциите за наградата, ако има такива.