Джон Лескроарт - Наградата

— Не ме интересува какво знаеш! Не можеш да знаеш, докато не попаднеш там. Не е това, което си мислиш, ясно? Там имат пълен контрол върху теб. Не мога да ида в затвора отново.

Ненадейно барманът се озова до тях.

— Всичко наред ли е?

Алиша стрелна с поглед Мики, после бармана.

— Да. Всичко е наред — каза тя. — Извинявайте.

— Само ако може малко по-тихо, а?

Щом той се върна на бара, в продължение на една дълга минута те мълчаха. Накрая Мики каза:

— Отново?

Тя пак се беше прегърбила и дишаше тежко.

— Алиша?

Накрая, с дълбока въздишка, тя изпъна тяло.

— Ченгетата не би трябвало да разполагат с това. Не бива да го има в досието ми. Тогава нямах и осемнайсет. Би трябвало да е изтрито. Беше просто каране за удоволствие и нелеп инцидент.

— Имаше ли пострадали?

— Не. Само аз малко. Но колата беше на хората, при които бях настанена, мъжът бе един шибан перверзник и аз откраднах шибаната му кола и с това приключи семейното щастие с тези конкретни приемни родители. Но частта със затвора… — Тя млъкна и го погледна умолително. — Никой не знае за това, освен Ян.

— Не е необходимо да разказваш — увери я Мики. — Имам добро въображение.

— Мислех си, че понеже там са само жени…

Мики се настани до нея, обгърна гърба й с ръка и я приближи до себе си.

— Никой няма да те остави да влезеш в затвора — заяви той. — Това няма да се случи. Обещавам.

Още щом думите се изплъзнаха от устата му, Мики съжали за тях. Не бива да обещаваш нещо, в което не си напълно сигурен; това бе една от мантрите, които ги ръководеха двамата с Тамара в живота им — обещанието си е обещание, повтаряха си те.

Но конкретно тази птичка бе хвръкнала от кафеза и той не можеше вече нищо да направи.

Когато Уайът Хънт отвори вратата на офиса си в Чайнатаун на следващата сутрин в 8:43, Тамара седеше зад старото си бюро. В събота вечерта му бе казала, че ако я приеме обратно, тя ще е там, но като я видя в плът и кръв пред себе си, той изпита прилив на адреналин. Може би все пак фирмата щеше отново да се изправи на крака и това бе първият знак, че нещата се оправят.

Тя си погледна часовника и вдигна светнало лице към шефа си.

— Не знаех, че си променил графика си.

На пръв поглед Тамара изглеждаше добре, леко гримирана с червило, спирала и сенки за очи. Черна копринена блуза и разноцветен шал около врата прикриваха изпъкналите и ключици. Цялостният ефект не подсказваше анорексия. Явно беше загубила част от теглото си, разбира се, но Хънт нямаше да забележи нищо нередно, ако не я бе видял и прегърнал преди две нощи.

Той обаче не искаше да я притеснява, нито да я стряска с многословието си, затова се въздържа от коментари.

— Е, значи все пак се домъкна обратно. Само за протокола, не мога да ти опиша колко се радвам да те видя отново тук.

— Аз не мога да ти опиша колко се радвам да съм тук отново. — Тя се поколеба, после добави: — Наистина бих искала да ти благодаря за това, което правиш, Уайът. Не познавам много хора, които биха ме взели обратно.

— Всеки, за когото си работила някога, би те върнал на мига, Там. Аз съм този, който трябва да ти благодари. И го правя.

— Добре. — Тя сведе поглед, после пак го вдигна към него. Около устните й играеше предишната дяволита усмивка. — Мислиш ли, че ще можем скоро да приключим с тези лигавщини?

— Абсолютно. Никакво лигавене повече, почваме отсега.

— Добре. Мики вече тръгна по списъка на Лен Търнър, който ти му даде. Ще се отбие, щом приключи или малко преди обяд, което от двете се случи първо. И Девин Джул се обади. Не остави съобщение, само помоли да му звъннеш, щом се появиш.

— Разбрах. И, Там — запътен към кабинета отзад, той се спря отстрани на бюрото й. — Едно последно лигавене.

Тя театрално въздъхна — един от старите й маниери, които той обожаваше.

— Добре, едно. Какво?

Хънт мълниеносно се наведе и я целуна по главата.

— Добре дошла отново.

Докато отиваше към административните сгради на младежкия проект „Сънсет“ на улица „Ортега“ и Сънсет булевард, Мики не можеше да прогони от мисълта си заплатата на Комо от шестстотин и петдесет хиляди долара. Нито пък бюджета на „Сънсет“ от петдесет милиона долара годишно. Такива пари в картинката изместиха първоначалните му догадки за убийството. Толкова много пари в едно подобно престъпление нямаше как да не са замесени по някакъв начин.

А този ход на мисли бе добра новина за Алиша. Ако тя изобщо представляваше интерес за полицията, то той не бе продиктуван от парите, а от връзката й с Комо.