Джон Лескроарт - Наградата

— Чакай — намеси се внезапно Джул. — Да се върнем на мисълта на Уайът. Може Комо да не е казал истината на този Картър. Може изобщо да не се е срещал със стар познат.

— На Девин му харесва идеята, че е замесена жена — обясни Русо.

— Коя? — с невинен тон попита Хънт.

— Младо момиче — отговори Джул. — Много, много красиво младо момиче, мисля, че и Сара ще се съгласи…

Русо кимна.

— Дори Сара признава, че е много хубава.

— Всъщност — Джул се приведе над масата към Хънт, — тя е толкова дяволски красива, че зъбите могат да те заболят. Алиша Торп. На двайсет и пет или там някъде, доброволка в „Сънсет“…

— … и Комо е имал авантюра с нея?

— Там е проблемът. — Джул тъжно поклати глава. — Дори и да е имал, и двамата са били дяволски дискретни.

— В такъв случай — попита Хънт, — как точно би могла да е замесена тя?

Русо си позволи да се изкиска.

— Навярно никак, е отговорът. Така реши и Девин, след като разговаряхме с нея. Аз също, впрочем. А Дев отчаяно си търси повод да иде и пак да я огледа. Казах му, че ако продължава така, ще трябва да се обадя на Кони.

— По дяволите — възрази Джул. — Аз вече казах на Кони. Сега и тя иска да я види. Мисля да заведа Кони в „Мортънс“ и да похарча един милион долара, само и само да можем и двамата да я видим.

— „Мортънс“ ли? — учуди се Хънт.

— Тя е посрещач там — обясни Русо.

Хънт погледна към Джул.

— На работа ли е във вторник вечер?

Джул също го погледна.

— Не и последния вторник. Може да е била навсякъде.

— Попитахте ли я?

Джул му хвърли смразяващ поглед.

— О, трябва да съм забравил. Каква добра идея. — После добави: — Естествено, че я питах, Уайът. И тя, като госпожа Комо си е била сама вкъщи и е гледала телевизия. Освен, ако в действителност не е била с Комо.

— Но уви — каза Русо, — не разполагаме с никаква улика срещу нея.

Мобилният телефон на Хънт звънна, той го вдигна и проведе кратък разговор. След като го затвори, каза:

— Е, радвам се, че ми дадохте възможност да се запозная с всичката отлично свършена полицейска работа и напредъка ви дотук. Това беше Тамара от офиса ми и по всичко личи, че поне за известно време ще сме заедно в бизнеса.

Джейми Санчес дойде от сградата на коалиция „Мишън стрийт“ в центъра, за да обядва с Лен Търнър в „Олимпик клуб“, заведение от златните традиции на стария Сан Франциско. Просторното помещение с високи тавани излъчваше атмосфера на благородство и отмора. Тук всички гласове бяха изискани, овладяни; не се виждаха небрежно или неприлично облечени хора. Почти всички посетители от мъжки пол този ден — а днес, както и всеки друг ден, те бяха болшинство, — носеха консервативни тъмни бизнес костюми и вратовръзки. Човек, разбира се, можеше да си поръча почти всичко на сервитьорите, но бюфетът бе така отрупан с каква ли не храна — от студени предястия до пиле, приготвено по три различни начина; от пушена сьомга до маринована и сотирана риба; паста и картофи и плата с агнешки бут, ребра и прясна шунка, — че повечето гости предпочитаха да се възползват от тази възможност.

Санчес бе с личната си униформа — матови спортни обувки, чифт поизносени панталони в цвят каки, малко старичък син блейзър и яркооранжева риза с подходяща вълнена вратовръзка. Доставяше му удоволствие да се подиграва на този привилегирован бастион с неадекватното си облекло. Зърна се за миг в огледалото и видя, че относително ниският му ръст, съчетан със смуглия тен, също не допринасяха за добрия външен вид, не и пред тази тълпа.

Да вървят по дяволите, помисли си. Той си знаеше, че е тук, заради това, което е.

Партньорът му Лен, от друга страна, не би могъл да изглежда по-естествено в тази среда, нито пък да се впише с по-голяма лекота. Санчес си помисли, че навярно е идвал на това място още като дете, седнало в скута на баща си. Той знаеше по име не само посрещача и сервитьорите, но и служителите на бюфета.

Е, помисли си, ето защо е толкова ценно да имаш Лен за партньор. Човекът бе не само опитен в преговорите (и добър адвокат), но умееше също да създава непринудена атмосфера, провокираща доверие, усещане, че всичко е такова, каквото трябва да бъде и под контрол. Дори и в префинена обстановка като настоящата, Лен се чувстваше като у дома си. Висок, аристократичен, стилен и с хубав тен. Възможно ли е да се дължи само на гените? За Санчес това бе плашеща мисъл.

Върнаха се от бюфета. За разлика от Санчес, отрупал чинията си с фетучини, зелен боб, пържени картофи, салата „Цезар“ и печени ребра, чинията на Търнър съдържаше малко парче морски език със сос от лимон и каперси, няколко резена от цели печени картофи и три стръка аспержи.