Джон Лескроарт - Наградата

И всичко, благодарение на простия факт, че избирателният закон в града забраняваше индивидуални дарения, надвишаващи 1150 долара за отделен политически кандидат, за която и да било позиция, независимо дали е общински прокурор, градски съветник, кмет или коя да е друга изборна длъжност. От друга страна, нямаше никакви ограничения относно благотворителните организации, които при това не подлежаха на данъчно облагане.

Позицията на самия Лен Търнър функционираше изцяло около тази ос. Неговите клиенти, в голямата си част, развиващи многомилионни широкоспектърни градски проекти, се оказваха необикновено щедри дарители към ценни организации като младежкия проект „Сънсет“, понеже парите, които попадаха в касите на Доминик Комо, можеха после да послужат за избирането на градска управа, симпатизираща на тези проекти. Технически, разбира се, това беше незаконно и със сигурност неетично, но на практика подобно финансово менажиране си действаше безпроблемно, тъй като хората, чиято работа бе да следят разходването на благотворителните фондове, бяха същите онези, които ги и получаваха.

Търнър леко се оттласна от масата, кръстоса крак върху крак и се пресегна за чашата си с кафе. Срещна погледа на събеседника си и кимна. Джейми му казваше, че е наясно с играта и че е готов да я поеме оттам, където я бе оставил Комо. Вярно бе, че не е така опитен, като Комо — но кой ли беше?

— Добре, слушай — започна Търнър. — Оценявам искреността ти, Джими. Дай да оставим нещата да се успокоят за няколко седмици — по дяволите, Доминик дори не е погребан още — и тогава да видим какво ще правим. Добре е, че отрано ме предупреждаваш за своите интереси. Ще го пробутам на някои хора от борда. Междувременно, дай да задвижим тази награда и да се възползваме от възможността, която ни се предоставя. Как ти звучи?

— Добре. Звучи ми добре, Лен. Но искам ясно да разбереш, че интересът ми към работата на Доминик в „Сънсет“ няма да изчезне. Ако не беше неуместно да се използват такива думи в случая, щях да кажа, че бих убил човек за тази работа.

До Тамара достигна възторженият вик на Хънт от дъното на кабинета му. Тя скочи от мястото си, отиде до свързващата ги врата, отвори я и видя шефа си зад бюрото с протегнати нагоре ръце в класическа поза на триумф.

— Предчувствам добри новини — каза тя.

Хънт свали ръце, но очите му продължаваха да танцуват.

— Това беше съпругата, Елън, току-що приключила разговора си с Лен Търнър. Познай какво?

— Направила е самопризнания?

— Не.

— Дала ти е списък със заподозрени?

— Не, но би желала да говори с нас. Междувременно, как ти звучи, ако даде петдесет хиляди от себе си?

— Петнайсет ?

Усмивката не слизаше от лицето на Хънт.

— Пет-десет, Там. Петдесет. Не й се ще хората да си помислят, че й пука, колкото на организациите. Тя е най-засегната. Най-наранена. Ужасно ми е мъчно за нея, но във всяко друго отношение, трябва да призная, че почвам да имам доста добри предчувствия за цялата тази работа. Брат ти е голяма работа, знаеш ли?

— Зная, но не му го казвай. Ще му завъртиш главата.

— Какво да не ми казва? — Сякаш по магия, Мики се материализира зад нея на прага. — Обещавам, че главата ми ще си остане на мястото.

Сестра му се извърна наполовина, за да го погледне.

— Току-що Елън Комо е предложила петдесет хиляди, с което наградата става… няма да повярваш… двеста двайсет и пет хиляди долара.

Ченето на Мики увисна.

— Да бе!

Хънт кимна.

— Телефонът ще се скъса да звъни. Оттук десет, оттам петнайсет, няколко по двайсет и пет. Тази идея е брилянтна.

— О-хо-о — възкликна Мики. — Там е права. Усещам как главата ми почва да се върти. — Той я обхвана с две ръце. — Спри — провикна се шеговито той, — спри! — После добави с усмивка: — Напразно. Май шапката ми няма да се задържи.

— Ти и бездруго нямаш шапка — възрази Там. — Никога не съм те виждала с нещо такова.

— Бре! Какъв късмет. Щях да си опропастя готината шапка.

— Аз ще ти купя проклетата шапка — намеси се Хънт.

Телефонът отново звънна, Тамара изблъска брат си настрана и се втурна към бюрото. Хънт застана до Мики на прага в очакване да чуе какво следва.

— Клуб „Хънт“, Тамара на телефона. С какво мога да ви помогна? — Кратка пауза, после: — Да. Да, така е. А-ха, ние сме. Почакайте за минута, господин Хънт се занимава с това. Ще ви дам да говорите с него. — Тя покри слушалката с ръка и погледна към тях. — Обажда се някой от кабинета на Лен Търнър. Няма да повярвате, но Надзорният съвет току-що е гласувал „за“.