Джон Лескроарт - Наградата

До момента, в който Хънт напусна офиса, градът се включи с трийсет хиляди долара и, с приноса на още няколко благотворителни организации, наградата достигна 300000.

Това беше животоспасяващо.

Така че, той бе с приповдигнат дух, когато паркира своя мини купър в пясъчната алея пред къщата на улица „Сервантес“, както го бе упътила Елън Комо. Излезе от колата и огледа фасадата, възхитен, как някои хора успяваха да си подредят живота. Обожаваше огромния си стар склад, разбира се, но той бе нещо индустриално и предимно собствено ръчно производство.

Това място тук, просто оставяше човека без дъх. Сякаш едва вчера бе боядисано в тосканово оранжево и прекрасно би могло да е грабнато и пренесено от хълмовете около Флоренция. Истинска кула се извисяваше над кръговия вход и създаваше впечатление, че се влиза в замък. Част от фасадата на втория етаж бе панорамен прозорец, който със сигурност осигуряваше гледка към пристанището, кея и Голдън Гейт зад тях. Над гаража, точно пред него, буйно бе разцъфтяла бугенвилея, а над всичко това очевидно се простираше още едно крило до края на имота в задната му част.

Той изкачи петнайсетте обли стъпала през разцъфналите билки и ярки цветове, спря най-горе и се обърна да види гледката зад гърба си, която се оказа по-величествена и пищна, отколкото си бе представял. Дори приземният етаж тук бе по-висок от горните етажи на къщите от другата страна на улицата, така че, изгледът включваше купола на Палата на Легиона на честта (в лагуната, пред който, Мики бе намерил тялото на Комо), а освен това, и зеленината около Гарнизона.

Той постоя още малко да се наслади на панорамата и тъкмо се канеше да се обърне и да позвъни, когато вратата внезапно се отвори зад него.

— Господин Хънт? — Елън Комо го погледна очаквателно. — Не чух звънеца, но ви видях да стоите тук.

Хънт повдигна рамене извинително.

— Боя се, че за миг останах като омагьосан. Бива си я тази гледка, която имате.

Тя хвърли бегъл поглед зад него и кимна.

— Аз вече загубих навика да я забелязвам. Нали разбирате, никога не се променя. Но заповядайте. — Отстъпи крачка назад и отвори по-широко вратата. — Влезте.

Настаниха се на два еднакви стола с масичка помежду им. На нея имаше чиния с шоколадови бисквити, изрисувана на цветя глинена кана с вода, чайник с кафе, захар и сметана, две чашки, две чинийки и две стъклени чаши.

Можеше да се каже, че Елън бе почти красива, с очевидно поддържана спортна форма и идеално облечена. Посред бял ден тя носеше семпла тъмнокафява шита по поръчка вечерна рокля. Само червеникавокестенявата коса, не съвсем добре боядисана, бе донякъде неуместна. Хънт си помисли, че вероятно си е правила лифтинг на лицето и още някакви козметични операции, особено около очите, но дори и така да беше, по нищо не личеше. Обърна внимание на ръцете й — те винаги издават възрастта, — но те бяха гладки и изящни. Можеше да бъде както на трийсет и пет, така и на четирийсет и пет или на каквато и да е възраст, блестящ продукт на богатство и охолен живот.

— Преди да започнем — каза Хънт, — бих искал да ви поднеса своите съболезнования. Разбирам, че за вас сигурно е невероятно трудно и ако по някое време почувствате желание да прекратим разговора…

Тя кимна леко и скулите и едва се опънаха, което може би беше опит за усмивка.

— Благодаря, но аз ви поканих тук, ако си спомняте. Много съм ви благодарна, че се отзовахте.

— Разбира се. И така, с какво мога да ви помогна?

Тя се стегна, пое си дъх и сключи длани в скута си. Стройните й крака бяха кръстосани при глезените под стола.

— Казахте, че ще търсите информация от хора, които биха искали да спечелят цялата или част от наградата?

— Правилно.

— Е, аз си помислих, че за да се справите ефективно с това, може би ще ви е нужна информация за Доминик — с какво е бил свързан или с кого е бил свързан.

Хънт реши веднага да изплюят камъчето.

— За Алиша Торп ли говорите? — Вече беше осведомен от Мики, че Елън бе пратила Джул и Русо да говорят с Алиша и да я смятат за заподозряна.

Елън Комо присви очи, навярно остана изненадана от въпроса.

— Споменах за нея на полицаите — отговори тя, — но те не се заинтересуваха особено. Изглежда, че им беше по-интересно къде съм била аз и моето така наречено алиби.

Хънт се бе привел напред, удобно разположен на стола си, с лакти, подпрени на коленете.

— Отишли са и са я разпитали — обясни той. — Според мен, проблемът е, че все още не разполагат с никакво физическо доказателство. Оръжието на убийството или нещо подобно.