Джон Лескроарт - Наградата

— Не мисля, че всички телефони се подслушват — възрази Тамара. — Вече не.

Демонстративно покашляне.

— Ами, щом вярваш… ако бях на твое място, щях да внимавам доста повече. Някой и сега ни подслушва, казвам ти със сигурност. Нали не сте на клетъчни телефони там, в офиса ви?

— Не. Аналогови.

— Е, може би е малко по-добре. Поне не могат да ви прихванат от въздуха, но със същата лекота могат да ви сложат бръмбари. Особено в детективска агенция, като вашата.

— В такъв случай, ще внимавам какво говоря. Може би ще сте в състояние да ми дадете поне някакъв телефон, така че ние да можем да ви потърсим и да си уговорим среща?

— Няма как да ми се обадите.

— А, да. Разбира се. Казахте, че сте в лодка на кея?

В момента Мики бе зает с истинска работа — трябваше да връчи призовка на една медицинска сестра на име Паула Чоу, работила в продължение на шест години в зъболекарския кабинет на доктор Бърнард Офит, но приключила ангажиментите си с него преди шест години. Изглежда, че докато е практикувал лицевочелюстна хирургия с жените пациентки или, казано по-просто, докато им намествап ченетата, доктор Офит развил техника, включваща масажиране на гърдите на тези жени. В крайна сметка, четиринайсет жертви на това съмнително лечение повдигнали обвинения. Адвокатът на доктор Офит, който твърдеше, че въпросната техника била не само оправдана, но и лечебна, се нуждаеше от свидетели, като госпожа Чоу, които да заявят, че докторът бе изискан човек и добър шеф и никога не би направил нещо, толкова просташко, за да задоволи собствените си сексуални нужди. И нещо повече, да свидетелства, че когато го е виждала да провежда това лечение, никоя пациентка не се е оплаквала на момента, нито е твърдяла, че усеща какъвто и да било сексуален елемент в него.

Мики откри госпожа Чоу на новото й работно място в един стоматологичен кабинет на улица „Клемънт“ и й връчи призовка за съда за следващата седмица. После се обади на сестра си в работата да види какво става. Тя му съобщи, че точно в този момент е добре да отиде да говори с една навярно луда жена, живуща на лодка на кея.

— Кое те кара да си мислиш, че е луда?

— Ще видиш.

Той излезе от Гарнизонния парк и заобиколи същия пристанищен паркинг, който беше използвал миналия петък сутринта, паркира и отиде до портата към лодките. Слънцето вече се бе показало, но вятърът беше остър и заливът представляваше калейдоскоп от платна, носещи се по белите шапки на вълните.

Непосредствено от другата страна на вратата стоеше жена със скръстени ръце и нетърпеливо изражение на лицето. Облечена беше в жълта мушама, а под нея носеше работни панталони и гумени ботуши. Имаше вид да е в края на петдесетте или в началото на шейсетте си години, но развеяната й от вятъра коса, с цвят и консистенция на слама, бе повече, отколкото Мики бе свикнал да вижда у възрастни жени.

— Аз съм Виржиния. Вие клуба „Хънт“ ли сте? — малко грубо попита тя.

Мики й отправи своята обезоръжаваща усмивка.

— Не целия, само най-главният му служител.

— Е, хубаво — каза тя. — Трябва ми някой с ум в главата. Имате ли някакъв документ за самоличност?

— Да, госпожо. — Мики показа шофьорската си книжка и й подаде една визитна картичка. Малко трудно беше по този начин да се идентифицира като частен детектив, но тя изглежда остана доволна. Чак след като разглежда картичката в продължение на цели десет секунди, тя бръкна в джоба си и извади ключа за вратата. Докато отключваше, му хвърли кос поглед.

— Повече предпазливост никога не е излишна, нали така?

— Да, госпожо. Напълно съм съгласен.

— Стават много повече изнасилвания, отколкото се докладват.

— Точно така.

— Хората ме гледат, на петдесет и седем и карам трийсетата, както винаги казвам, и после ми кажете да не се страхувам от изнасилване, защото съм била прекалено стара. Но вие знаете, че изнасилването не е сексуално престъпление. То не е свързано със секса, а с омразата и яростта. Миналият месец в Бъркли имаше една жена, на шейсет и две и в инвалидна количка, можете ли да повярвате? Пребита и, както се изразиха, сексуално насилена, което значи изнасилена. Както и да е, ето защо ми харесва тук, зад тази ограда. Никой не може да влезе, ако не познава някого от собствениците на лодките.

— Добра политика — съгласи се Мики.

Тя го погледна косо и задържа погледа си секунда-две, може би, за да види, дали не й се подиграва, но очевидно той отново издържа теста, понеже последва: