Джон Лескроарт - Наградата

— Хей! Пак ще си изметнеш ръката. По-леко. — Хънт демонстрира хубав замах на двайсет метра. — И все пак — заключи той, — Елън е доста сигурна, че е била тя. Алиша.

— Каза ти, че той я е уволнил в същия ден?

— Съвсем същия.

— А момичето твърди, че помежду им не е имало физическа връзка.

Хънт улови следващата топка и сви рамене.

— Може и да не е имало.

— Аз я видях, нали не си забравил? И бих се обзаложил, че е имало. Но дори и да е имало, какво? Това не означава, че тя го е убила. А ти би трябвало да си даваш сметка, че Елън може и да се опитва да отклони разследването от себе си.

— Шегуваш се — възрази Хънт. — И през ум не ми минава.

— Добре де. Работата е там, че те и двете имат мотив, но тя е съпругата, така че трупа повече черни точки, докато не намерим някакви доказателства, които да ни насочат другаде.

— А в това отношение…?

Джул поклати отрицателно глава.

— Някой трябва да го е довлачил до езерото или даже да е отишъл там с него и после да го е напъхал под дърветата, но по брега няма следи от борба. Разполагаме само с трупа и раната на главата.

Хънт хвърли.

— От какво е предизвикана раната? Някаква идея?

— Според патолога не е характерна. Не може да се предположи нито форма, нито тежест на оръжието. Предполага се само, че е било нещо твърдо. Камък, сопа. По дяволите, може да е бейзболна бухалка, котва, папка, пистолет. Кой знае? Дано някой да ти се обади и да те насочи, а ти после да ни кажеш. Споменах ли вече, че това ме дразни?

— Мисля, че да.

— Размахваш триста хиляди — което впрочем само по себе си е гнусно, — и ето ти тебе и свидетели, и хора, които си умират да се покажат като добри граждани. Мислиш ли, че някой от тях може просто да реши да вдигне телефона и да каже на полицията какво, според него знае? Мислиш ли, че това би могло да се случи поне веднъж?

— Истината ли искаш?

— Естествено.

Хънт улови топката и я задържа в ръкавицата си, отбелязвайки края на играта.

— Не бих заложил на това.

Хънт се срещна с приятелката си Джина Роейк за късна вечеря в „Самс грил“. По обяд в „Самс“ вреше и кипеше, но с настъпването на вечерта се установяваше по-интимна атмосфера. Сега наближаваше 9:00 часа и Роейк и Хънт седяха в едно от сепаретата отзад до кухнята. Техният сервитьор им бе донесъл вечерята, след което бе дръпнал завесата, така че в ресторанта може и да нямаше никой друг, освен тях.

Роейк бе по-възрастна от Хънт, близо на петдесет, но благодарение на упоритите тренировки и многото ходене, тя беше в отлична форма. След двайсет и пет години юридическа практика, едва наскоро бе завършила първия си съдебен трилър „Кратка заблуда“, който бе приет за публикуване, и вече мислеше над втория.

През по-голямата част от вечерята те обсъждаха неговата тематика, както разбира се и стратегията за продажбата на първия роман. Дали щяха да поискат от нея да иде на турне? Ами какво щеше да стане с адвокатската й работа, когато не бе в града? Дали щеше да се наложи да харчи собствени пари за рекламата? Дали да използва същия герой и във втората книга или да се насочи към изцяло нов? А може би трябва да се впусне в документалистика и да пише за някой от истинските случаи, по които е работила? Сред тях със сигурност имаше няколко доста добри. Разполага ли с достатъчно значима тема? Трябва ли да е за случай на убийство?

Хънт кимна.

— Трябва да е за убийство.

— Но те всичките са все за убийства. Всички тези книги.

— Така е. И знаеш ли защо? Всяко тежко престъпление, което не е убийство, си има жива жертва. А жертвата може да ти каже какво се е случило. Би могла да напишеш книга за това, но тя навярно ще бъде доста кратка и няма да предлага достатъчно мистерия. — Тя се засмя, — освен това, хората не ги интересуват особено кражбите на колела или други по-дребни престъпления. Освен, навярно, изнасилванията, като се замисля. Можеш да опишеш случай на изнасилване, но накрая някой пак ще трябва да бъде убит. А щом така и така ще трепеш хора, по-добре още от началото го започни като убийство.

— Може и да си прав. — Тя остави вилицата си, пресегна се през тясната маса и взе ръката му. — Дали не обсебих разговора?

— По очарователен начин.

— Но това означава да. Съжалявам.

— Няма за какво. Беше много интересно.

— Въпреки това обаче — усмихна се тя, — ми се виждаш малко разсеян.

— Може би малко — призна той.

— Може би малко — повтори тя и попита: — Какво има?

— Всъщност, днес бе доста труден ден.