Джон Лескроарт - Наградата

В 5:01, вече напълно разсънена, тя отметна завивките и стана. Спеше с някогашната карирана вълнена пижама на Мики, която й висеше отвсякъде, въпреки, че бе пристегнала докрай вървите на долнището. Бързо си оправи леглото, вдигна го и внимателно го сгъна в стената, за да не събуди никого.

Набързо се отби до банята, после погледна натам, където спеше Мики и изпита прилив на облекчение и любов, когато видя дългунестата му фигура, просната върху леглото. Тихо притвори вратата, отиде в кухнята, светна единствената лампа и настрои кафе-машината за осем кафета. Докато кафето гъргореше и избликваше, тя претърси хладилника и измъкна чиния с останките от агнешкото, малко царевична каша, масло и яйца.

Пет минути по-късно си наля първата чаша кафе, добави много сметана и — какво толкова, по дяволите, — три лъжички захар, после сипа трите бъркани яйца в чиния и ги поля обилно с кетчуп.

Първата хапка бе толкова вкусна, че на очите й избиха сълзи.

Офисът на клуба „Хънт“ се намираше над един китайски магазин за подаръци на Грант Авеню. Входът бе зад ъгъла на „Сакраменто“ и в 8:10 Мики и Тамара, дошли двайсет минути по-рано, понеже се надяваха някой да се обади по телефона, тъкмо приближаваха вратата, когато едва не се сблъскаха с две жени, идващи от другата страна и също насочени към този вход. Веднага ги познаха — това бяха Джина Роейк и една по-млада адвокатка от нейната кантора, Ейми Ву. Последваха възклицания и прегръдки.

— Чухме, че си се завърнала при Уайът!

— Толкова се зарадвахме!

— Ужасно ни липсваше.

— И вие ми липсвахте много.

Мики, дръпнал се на една страна, многозначително заяви:

— На мен също — при което Ву се приближи, прегърна го свойски и го целуна по страната. — И на нас щеше да ни липсваш, Мики — каза тя, — но ти така и не си тръгна.

Хънт също се появи рано, но всички останали вече се бяха качили, отворили офиса, пуснали кафе машината и дръпнали щорите. И тримата служители с болезнена острота съзнаваха, че числото седем мига на телефона на Тамара, но изчакаха Роейк и Ву да си тръгнат и едва тогава се струпаха до бюрото, а Тамара натисна бутона за прослушване.

— Здравейте, клуб „Хънт“. Аз съм Сесил Ранд, триста осемдесет и едно, двайсет и две, осемдесет и четири. Мисля, че видях нещо, което може и да е свързано с убийството на Доминик Комо. Не съм сигурен дали е важно, а не ми се ще полицията да си помисли, че им губя времето, така че ако искате вие ми се обадете. Благодаря. — И той си повтори номера, после затвори.

— Ало. — Предпазлив женски глас. — Има ли някой…? Ало? Казвам се… е, няма значение. По-добре да се обадя, когато сте там.

— О, супер — възкликна Мики. — Само да не умреш междувременно.

Последва гласът на друга жена, без поздрав, направо:

— Казвам се Нанси Нешек. Аз съм изпълнителен директор на Убежището за жени. Името ми може би ви е познато, понеже моята организация също се включи в наградата с двайсет и пет хиляди долара, така че не се обаждам, за да претендирам за нея, но имам един въпрос и ако може някой от вас да ми се обади у дома или в офиса по което и да е време утре. Струва ми се важно. — После тя издиктува и двата си номера, каза благодаря и довиждане и затвори.

— Здравейте. Аз съм Деймиън Джоунс от коалиция „Мишън“ и м-м… е, тук стават няк’кви неща, дето не са правилни. Искам да кажа, те викат, че ние ’зимаме ’сичките тези кинти от фондацията уж да се плати стаята, персонала, храната и други такива, а после ни ги удържат от заплатите. Не знам как се е оправял Комо в „Сънсет“, но ако може да ме преместят там, искам да кандидатствам.

Следващият:

— Казвам се Ерик Канард от коалиция „Дворцови патици на Сан Франциско“ и искам само да ви уведомя, че в следващите ден-два смятам лично да отида при медиите и да разоблича това измислено убийство, за което накарахте всички да говорят, както и още по наглия ви опит да отклоните вниманието от патиците, изместени от лагуната, която понастоящем, както сигурно сте чули, е почти напълно празна. Не зная кой дава всички тези пари за така наречената награда, но съм убеден, че мога да докажа, че няма нито мъртвец, нито пари, които действително да се дадат за награда. И то при положение, че клуб „Хънт“ изобщо е истинското ви име.

След като и той затвори, устните на Хънт потрепнаха.

— Е, Мик, този поне е за теб.

Предпоследното съобщение бе от реален клиент, един от младшите съдружници на Роейк. Той се обаждаше, за да насрочат някакви свидетелски показания през първите два дни на следващата седмица. Дали Уайът би му се обадил, за да потвърди, че е на разположение?