Джон Лескроарт - Наградата

Преди отново да се отправи на път, вече поизнервен, Мики реши да си почине и се обади на сестра си в офиса. Разказа й как е протекла неговата сутрин до момента и че не е довела до абсолютно нищо, даже не и до елиминирането на някое лъжливо свидетелство.

— И сега тръгвам за Четириисет и второ Авеню! Четирийсет и второ Авеню! Това е на около пет пресечки от края на континента, схващаш ли? Както е тръгнало, няма да успея дори да зърна тоя приятел Джоунс до обяд и то при положение, че той не реши да обядва някъде другаде. И всичко това — за какво? За да се срещна с още някоя Дама с дирижабъл, само че този път господин. Много тъпо. Няма ли някой друг, когото да проверя? Онова момиче обади ли се отново? Деймиън Джоунс мога да го потърся като се върне вечерта у дома си, ако изобщо го направи. И ако изобщо се казва Джоунс, в което сега, като се замисля, почвам да се съмнявам. Е?

— Какво „е“, Мик? Зададе ли ми някакъв въпрос?

— Обзалагам се, че ти зададох поне сто.

— Опитай пак. Само един.

— Добре. Получили ли сме някакви нови обаждания?

— Да.

— Страхотно. Кой? Онова момиче, дето щяло пак да звънне ли?

— Не тя. Все още не. Но всъщност получихме три други. Лошата новина е, че всичките ми прозвучаха така, че май Уайът ще ти ги възложи на теб. Ако искаш да се обзаложим.

— По-близо ли са от Деймиън Джоунс? Искам да кажа във физически смисъл? Може да се срещна с някого от тях на път за него. Или с всички тях.

— Според мен, е по-добре да изчакаш Уайът да реши, не е ли така?

Спокойният разсъдлив тон на сестра му най-после подейства. Мики въздъхна дълбоко в слушалката и каза:

— Навярно. — Отново въздъхна. — И като стана дума, чувала ли си се с него?

— Всъщност да. Сещаш ли се за оня човек, с когото трябваше да се срещне тази сутрин? Той смята, че може би е намерил оръжието на убийството.

— Да бе! — Новината за успех на който и да е фронт изпълни Мики с въодушевление. — И какво е то?

— Манивела, която са намерили в лагуната. Уайът се обадил на Девин и те вече трябва да са пристигнали на мястото.

— Страхотно — каза Мики. — Мислиш ли, че тази работа с наградата действително ще проработи, сестричке? Няма ли да е готино?

— Много готино, Мики, много готино. Но потрай да видим какво ще стане. Дали манивелата… искам да кажа, дали ще потвърдят. И накъде изобщо ще ни насочи. Но поне е нещо. Една реална улика. Може би.

— Добре — каза Мики.

— Какво добре?

— Добре, отново съм мотивиран. Ще продължим по стария начин. Междувременно, ти какво ще обядваш?

Тя се поколеба.

— Ами, всъщност не съм мислила. Закусих доста обилно сутринта, да ти кажа.

— Спомням си. Но има една нова теория, според която човек може да яде два или дори три пъти на ден, без това да го убие. Фактически би трябвало даже да ти се отрази добре.

— Не се безпокой. Ще хапна нещо — отговори тя.

— Гледай да го направиш. Щом се върна ще те подложа на разпит да видя какво е станало.

Деймиън Джоунс, най-накрая.

Мики остана с впечатлението, че шефът на Деймиън не беше склонен да му даде почивка за това интервю, но Мики му каза полуистината, че господин Санчес лично го е насочил къде да намери Джоунс, намеквайки, че самият голям шеф е искал интервюто да се проведе.

Сега Мики и Деймиън се намираха през няколко къщи от мястото, където той работеше и седяха на бетонните стълби пред една от тях. Тук сивата облачна покривка бе плътна, но достатъчно висока, така че не бе съвсем мъгливо. Въпреки това, на всеки няколко минути спокойствието на ранния следобяд бе нарушавано от дълбокия бас на сирената за мъгла.

Господин Джоунс бе съобщил, че притежава информация, която може би имаше някаква връзка с разследването, затова на Мики му се наложи да събере цялото си търпение, понеже бързо стана ясно, че Деймиън се намира под влиянието на някакво контролирано вещество. Докато му задаваше първите няколко въпроса, целящи да установи контакт с младия работник, бе съмнително дори дали Деймиън изобщо си спомня за какво се бе обаждал в клуба „Хънт“ предишната нощ.

Затова Мики внимателно му подсказа:

— Споменахте нещо, че фондацията трябвало да ви плаща за стаята и храната, но вместо това сами сте си плащали и, че не е честно.

— Тъй. Тъй.

— И, че господин Комо не правел така. В младежкия проект „Сънсет“.

— Добре.

— Добре. И това имало някаква връзка с неговото убийство.

Деймиън седеше на стъпалото, подпрял лакти на коленете си, втренчен право пред себе си и по всичко личеше, че не знае какво да каже. След минута се позасмя тихо, наведе глава и я поклати.