Джон Лескроарт - Наградата

Накрая отново се обаждаше предпазливата жена, но вбесяващо повтаряше почти дума по дума първото си съобщение — щяла да се обади по-късно, когато са там.

— Остави съобщение! — направо се провикна към телефона Мики. — Остави си проклетото съобщение. Какво ти става? — Той погледна към сестра си. — Какво й става? Да не би да се страхува, че някой ще изскочи от телефона и ще я ухапе?

Но Тамара само сви рамене и се обърна към шефа си.

— Как искаш да си ги поделим? — попита тя.

Хънт реши, че обаждания номер едно и три — Нанси Нешек и Сесил Ранд — си струваха собственото му време и енергия, а Мики щеше да вземе останалите, като го остави сам да прецени за Ерик Канард, който очевидно само блъфираше и търсеше публичност, но от друга страна сигурно бе прекарал доста време във и около лагуната, така че може и да бе видял нещо.

От своя страна Хънт най-напред се обади на домашния телефон на Нанси Нешек и остави съобщение. После, пак преди 9:00, звънна в Убежището за жени, но явно централният им офис още не бе започнал работа. Остави съобщение и там и се обади на Сесил Ранд. Той вдигна при първото позвъняване и каза, че ще се срещне с Хънт пред закусвалнята на Джони Рокетс на улица „Честнът“ в квартал „Марина“. Ранд съобщи, че е стар, чернокож и с доста западнал вид.

— Ще си кажете, че съм скитник, но не съм.

Щял да носи почти ново яке „Рейдърс“. Хънт му каза, че ще е в „Купъра“ си, ако Ранд чака отвън.

Стигна на мястото след около петнайсет минути и видя мъж, който отговаряше на описанието, да стои прав пред вратата на „Джони Рокетс“. Тъкмо сваляше стъклото да го поздрави и да попита, дали не е Сесил Ранд, когато мъжът го посочи и каза:

— Хънт? — след което получи утвърдително кимване в отговор. После мъжът пресече неправилно, при което спря движението в другата лента, заобиколи колата отпред, отвори пасажерската врата и се настани на мястото до шофьора.

— Готина кола — заяви той, докато си закопчаваше колана. — Винаги съм искал да се повозя в някоя такава. По-голяма е, отколкото изглежда, нали?

— Да, обожавам я — отговори Хънт. — Няма да повярваш, но е същинска ракета. Страхотна работа върши. — Той погледна към спътника си. Изглеждаше точно така, както се бе описал. — Е, къде отиваме?

— Завий надясно. Към лагуната.

Хънт отново му хвърли бърз поглед. Дрехите му бяха вехти, но чисти. Човекът извикваше неподправено доверие, което накара Хънт да се почувства доволен, че го причисли към достоверните свидетели. Обещаващо прозвуча и предложението му да отидат до лагуната. В крайна сметка, ако не място на самото престъпление, то това бе достатъчно значимо място.

Тъкмо завиха зад ъгъла, и Ранд заяви, че едва ли е щял да се обади, ако не ставало въпрос за Доминик.

— Макар че, ако взема и да получа част от наградата, това също няма да навреди. Но и така да е, ако не беше заради Доминик, не зная, дали бих си предложил услугите. Обаче, който и да го е убил, трябва да бъде хванат.

— Познавахте ли господин Комо?

— А-ха. Човекът ми спаси живота.

Фразата направи впечатление на Хънт. Доста често я бе чувал през последните дни.

— И как стана? — попита той.

— Прекарах известен период на израстване. В „Коркоран“. Това е затвор, ако не знаете.

— Чувал съм за него.

— Ще се изненадате колко хора не са го чували. Е, като излезеш от затвора, не е лесно да си намериш работа, сигурно и това сте го чували. — Небръснатото му лице се набръчка. Изглежда реши, че е казал нещо духовито. — Тъй че, пристигам тук, в града искам да кажа, няма къде да отида, и пребивавам около две седмици, вися на опашка пред кухнята „Дивисадеро“, почти всичките пари, дето ми ги дадоха от затвора, са свършили и си мисля: „Мамка му, сега какво?“. Изведнъж се появява тази лимузина, спира до мен и тоя пич — после се оказва, че бил Доминик, ама тогава т’ва не го зная, — облечен като банкер, даже по-готино, излиза, усмихва се, говори с хората, сякаш е един от братлетата, и така нататък.

Идва ми реда да вляза, и ето ти го и него тука, свалил си сакото и представи си ми сервира храната в подноса, а аз си викам, че тоя е някакъв странен тип и не знам защо, но спирам пред него, а сам Господ ми нашепва да го питам, дали не знае къде бивш затворник като мен може да си намери работа. А оня стои една минута, взира се в мене и накрая ми вика да не си тръгвам, преди да му се обадя отново.

Затова аз не свалям очи от него, виждам как накрая си облича сакото, става и наистина идва при мен. Пита ме какво бих искал да работя и кога мога да започна. А аз му отговарям — каквото и да е, на мига. И виждам, че т’ва му хареса, ’щото той ми вика да изляза с него, после ме вози в лимузината си до оная къща на улица „Фел“, дето й правиха ремонт, и докато се усетя, ето че се уча да правя суха зидария. В което станах доста добър впрочем.