Джон Лескроарт - Наградата

— Снощи имах чувството, че съм го подредил както трябва, ама не беше точно тъй, както сега казвате.

Мики кимна с разбиране. Подозираше обаче, че ако това е всичко, което щеше да получи след четирите часа издирване на този льольо, щеше да бъде силно изкушен да го убие. Но се овладя и успя да прозвучи топло.

— Няма нищо — каза накрая.

— Което обаче не значи, че не е вярно.

Мики вече нямаше представа на какви предпоставки се основава умозаключението на Деймиън и всъщност беше сигурен, че и той самият не би могъл да каже. Но каза само:

— Не, разбира се, че не.

— Искам да кажа, това е рекет, нали знаете?

— Кое?

— Цялата тая работа с рехабилитацията, нали се сещате?

— Рекет?

— А-хам.

— И как така?

— Ами — Деймиън се огледа, сякаш отново да се увери, че никой не го чува. Сирената прозвуча и той продължи: — Нали знаете, дето вземат пари от фондациите? Големи пари.

Внезапно Мики почувства как се смразява. Без да иска той ясно и в подробности си спомни разговора си с Алиша онзи ден за финансирането на младежкия проект „Сънсет“ от града и от други фондации и най-вече разкритието й, че здравната каса е най-големият дарител от градския бюджет. И ето, че сега господин Джоунс, който не се отличаваше с гениален ум, говореше за същото нещо. Това разбира се не означаваше нищо друго, освен простичкия факт, че господин Джоунс, колкото и да е бил отнесен предишната нощ, някак бе успял да вкара в разследването на убийството на Доминик Комо темата за финансирането.

Сега вече изглеждаше, че Джоунс е попаднал на следа. А работата на Мики бе да го придържа към нея.

— Така — каза той. — Значи коалиция „Мишън“ взема пари от града. И какво от това?

— Ами такова, че се предполага, че те трябва да използват тез’ пари за програмата. Ама нищо таквоз не ста’а.

— А къде всъщност отиват парите, Деймиън?

— Ми и аз т’ва искам да знам де. — Той изхъмка разочаровано. — Цялата работа става така, че те ме ’земат и вместо да съм у затвора ме турят у програмата, схващаш ли?

— Схващам.

— Добре, работата е там, че те нямат програма за програмата. Разбираш ли к’во ти говоря?

„Търпение, млади Джадай“, помисли си Мики, но на глас каза:

— Не съвсем. Надявам се да ми обясниш.

— Добре, слушай. Тук сме за рехабилитацията, знаеш. Иначе отиваме в затвора, нали тъй? А така. Значи идваме тука, никой не ни включва в групи за терапия, няма вземане на кръв и урина, карат ни само да кажем „не, няма да правим глупости“ и да подпишем някакъв формуляр и сме готови. Само че ни карат и да работим.

Деймиън Джоунс се разстрои и изразителното му лице силно се смръщи.

— Хей! Виж ме. К’во си мислиш, че правя цял ден? Само мъкна товари. А компанията, демек коалицията, цените й са като на „Бекинс“ — оная, хамалската фирма. И уж ни плащат честно, ама ний хич никога не виждаме ник’ви кинти. ’Начи к’во ти говоря? Че тез’ кинти отиват за наем и храна, тез’ — мойте кинти. А не кинтите на фондацията. Ама тогаз — къде отиват кинтите на фондацията? Ей т’ва искам да знам. И ’начи извода е: наемат ме тук за една година, сам си плащам всичките сметки и ако междувременно не им играя по свирката, изхвърчам от програмата и се връщам в затвора. Ако искаш да знаеш истината, намерили са си цял куп роби да им бачкат тука — тъй си е то — и аз съм един от тях. А т’ва не е честно.

— Не, не е — съгласи се Мики. — И се радвам, че се реши да споделиш всичко това с мен. Обаче снощи ти се обади най-вече с оглед на наградата, а се боя, че ако това няма нищо общо с убийството на Доминик Комо… е, сещаш се какво ти казвам, нали?

В продължение на една дълга минута Мики си мислеше, че слава Богу, Деймиън вече не е контактен. Той пак се взираше безсмислено в далечината, подпрян с лакти на коленете си. При което ритмично поклащаше глава в такт, сякаш слушаше някакъв свой вътрешен саундтрак. Когато най-накрая проговори, Мики едва го чу.

— Чували ли сте за онези хора от Батальона?

Вниманието на Мики отново бе напълно привлечено, заради едно от сведенията на Алиша: „По-скоро градски омиротворители“.

— Какво за тях?

— Ами, те са едни братлета — добре ги знам, — хубаво им плащат, пък ник’ва работа не вършат, тъй че се чудя — как тъй става и как и аз да се уредя?

— Как така никаква работа не вършат?

Деймиън превъртя очи и обясни очевидното:

— Искам да кажа, че не вършат работа като моята. Да мъкнат товари, да чистят, метат, кухненска работа и разни такива.

— Какво правят тогава?